Любовна история с Видин

Не е ли ирония на съдбата, че „денят за размисъл” и духовният празник на Видин съвпаднаха тази година? В деня за размисъл се налага да мислим за града си, който има празник. Някак си двойно задължаващо е.

Искам да напиша история на Видин. Не просто история в дати, а история в спомени и чувства. История в цветове. Любовна история! Моята любовна история с него. Защото го обичам. Обичам го глупаво, без очаквания, без условия. Обичам го гневно. Бясно. Ревниво. Обичам го изцяло.

Има един пасаж в житието на Ромил Бдински, живял през ХІV век… (Няма да казвам кой е – сами го потърсете! Малко местна история в организма няма да ви се отрази зле.)

„… Доблестният наш отец се роди в славния град Бдин, който е край голямата река Дунав и когото някои с право наричат „град на храната” заради изобилието от земни плодове…”

Някога „град на храната”, днес „най-тъжния град”. А дали?...

Може би, ако вярвате на онези, които искат това да ви внушат.

Във Видин има много тъга – вярно е. Има носталгия по „царско” минало, по „ВидаХим”, по „Телеграф Капия”, по „Стоунса” и „Четирите стаи”, по летището в Иново, по два пъти повечето жители, отколкото са днес… По едно „преди”, което никой никога няма да върне, каквото и да обещават разни лаладжии и фантазьори и цяла плеяда професионални лъжци.

Но във Видин има и надежда. Много надежда и много вяра.

Така и не се научих да недоволствам от неуредиците във Видин. Така и не се научих да го виждам грозен, беден и обезлюден. Така и не се научих да го мразя, не пожелах да го изоставя, за да търся препитание и по-висок стандарт другаде. Но не обвинявам и онези, които са тръгнали. Докато не влезеш в обувките на другия, някак си не е редно да издаваш присъди. Аз обаче не искам да си тръгна. Не защото нямам желание или възможности да се махна и да потърся „лесното”, а именно защото съм достатъчно амбицирана да успея тук. Няма да постигна колкото в чужбина може би и светът никога няма да чуе за мен, но не това е целта на занятието. Избрала съм си Видин да е моя свят и той ми е точно по мярка. Обичам го и ми се струва, че колкото по-дълго стоя тук, толкова повече го обичам.

Мога с часове да говоря за него. Знам десетки истории за местни чешити, места и събития. Мога и да си измисля някоя и друга, просто за да ви накарам да го заобичате, да станете любопитни. И като типична видинчанка изпитвам особена неприязън към всички онези, които с пренебрежение го наричат „северозападнал”, особено към тези от тях, които предпочитат да не помнят, че той е бил първото им стъпало към света. А когато видя поредния „журналистически” напън на някой, който не е прекарал във Видин повече от ден-два, да реди сърцераздирателни скръбни трели за „умиращия Северозапад”, ми става и смешно, и тъжно. Дори култовите видински комари си обичам, ако щете, защото са си… видински. И тези малки кръвопийци са много повече видинчани от много хора, но… друга тема, определено не за днес. А Северозападът няма да се затрие. Спете спокойно!

Мога да ви разказвам за изгряващото от запад слънце и за звездите над Видин. Само който не е гледал искрящия поток на падащите „Персеиди” през август, легнал по гръб на крепостната стена, не знае какво е да обичаш този град. Именно него сред всички други! Ако не сте идвали все още тук, има какво да видите. Има от какво да ахнете. Има какво да ви върже душичката на зъл възел. По улиците на Видин  има безброй причини да си кажеш „Я! Че той бил красив, бе!”. А погледнеш ли към крепостта „Баба Вида”, от бойниците на която те гледат двайсет и три века история, дъхът ти спира. Коленете ти омекват от изгреви и залези на брега на реката. Поспираш пред единствената в света джамия със сърце на върха,           за да се учудиш на безразсъдната смелост на строителя ѝ. А старите капии – портите на Видинското царство – са портали през времето. И кафето на „Корабчето” е някак различно – с вкус на Видин и дъх на безвремие. Толкова много места те дебнат, за да те влюбят в себе си! Толкова много причини да те накарат да искаш да се върнеш, да останеш!...

Видин е зарáзен. Той не е просто град, а диагноза. Той промива мозъка ти, живее чрез теб, променя генетичния състав на кръвта ти. Той е огледало, в което мнозина не смеят да погледнат. Има си своите любимци, своите аутсайдери, врагове, клоуни. Има си своята миризма, свой пулс. Има си своите тайни, които да ти разкрие… ако те намери за достоен. Има си цяла колекция от лица, които да обърне към теб според случая.

А иначе… на пръв поглед град като град. Улици, сгради, хора, бездомни кучета и котки, дори няколко спасили се от клетка вълнисти папагалчета, плюс една-две лисици из квартал „Калето”… Да не забравяме и неколцината градски „луди”, които са се превърнали едва ли не в местни забележителности… Нищо особено. Стандартно прашен, познат до втръсване, разхвърлян, далеч от динамиката и възможностите на столицата, лишен от бруталността на мегаполисите. Той не е незаспиващ бетонен гигант, а нощем понякога дори е тих, сякаш притваря очи за час-два. В него го няма цинизмът на глобалното село и чувството за незначителност на отделния човек, а суетата му е по-скоро като на възрожденска кокона, отколкото като на съвременна „кифла-моладжийка”.

Тук не разполагаш с анонимността на човека от „големия град”, която евентуално би направила тръгването ти от Видин по-безболезнено, по-незабележимо. Тук всеки познава половината град, а другата половина познава него – основен източник на неприятности за редица местни, жадни за „високо обществено положение”. Тук Дунав е различен, тече с друга скорост, в друга посока… и говори на „видински”.

Знам, че много хора ще се засмеят или ще махнат с досада. Много хора са забравили как да харесват Видин, въпреки недостатъците му. Много хора виждат преди всичко недостатъците. Всички сме с различни очи, пригодени да виждат различни неща. Едни се влюбват в него от пръв поглед, други се раждат с него в организма си, а трети ще презрат провинциалната му визия и нрави. А има и такива, за които той е просто апетитна хапка. Въпрос на вкус! Но макар и малък, той може да бъде суров, да бъде жесток и егоистичен към своите хора. Може да те смачка като машина. В него има много красота и любов, но има и стряскаща разруха на места, която далеч не винаги е резултат от хода на времето.

Понякога и на мен ми се случва да недоволствам заради ремонтите, въпреки че те би трябвало да са за хубаво, заради някоя и друга изкорубена тротоарна плочка или неокосена трева в парка „Владикина бахча”. Случва се да се ядосам на поредния нахален неудачник със скъпа кола, спрял на място за хора с увреждания пред „Кауфланд”, или на търкаляща се опаковка от шоколадова вафла по улиците. Или заради шахтата насред пътя пред „Дилижанса”, която седмици наред стоя зейнала без капак, дебнейки неопитни шофьори като мен. Иска ми се да причиня нещо лошо на отрепките, които рушат парковете или крадат цветя от градинките. Тук-там мирише на канализация. Тук-там е шумно до ръба на поносимостта. А ние сме хванали инерцията и сякаш вече не забелязваме какво се случва наоколо. А се случва много. Прекалено много според някои, прекалено малко според други – зависи кого ще питате, особено днес – в деня за размисъл. Кой както го устройва, зависи от чия камбанария е решил да гледа.

Видин е разказвач на истории, едни красиви, но други страшни. Истории за разцвет и великолепие, но и за тегло и погром. А най-страшното в него, както навсякъде може би, са изоставените детски площадки, замлъкналите училищни звънци, запустелите детски градини. За съжаление, има ги и тук, навяващи натрапчиви асоциации с Припят. И те обвиняват – не само „любимите” ни виновници по подразбиране политиците, а всички нас обвиняват. Защото градът сме всички ние. Най-вече ние! А ние твърде често сме жестоки с него.

И понеже е ден за размисъл… Помислете за Видин!