Рожденият ден на детето-касичка

На 6-ти юни Престолонаследник №2 навърши 3 годинки. Това е сбит преразказ на рождения му ден:

(Ако бях поне малко вярваща, вероятно щях да помисля за светец, Киприянова молитва или нещо друго от сорта...)

01:30 (т.е. в час, в който и Господ спи):

Едва не получавам сърдечен удар, когато някой ми лепва нежна целувка. Мъжът ми заминава за Германия. Ставам да го изпратя почти без да се събуждам – все пак съм заспала само преди час. Дава ми и някакви пари, които прибирам някъде. Утре, няма да помня къде и съответно ще обърна къщата наопаки, докато ги намеря, но… това е положението.

07:20:

Алармата. Престолонаследник №2 има рожден ден. Поръчана е торта за детската градина, която трябва да взема в 08:00. Нищо, че от два дни той си е вкъщи, опитвайки се да направи поредния ларингитен пристъп. Уговорила съм се с госпожата да го заведа с тортата колкото да духнем свещичката пред децата и да им оставим сладкиша.

08:00:

Тортата – взета и донесена вкъщи без да я обърна някъде по пътя или да си я лепна на ризата. Даже не успях да си натопя косата в крема. Трябва да е добра поличба!

09:20:

Пристигаме в детската градина цяла делегация: аз, двамата престолонаследници, баба и деди. Котката не пожела да ни придружи. Разбирам я. И аз не бих се доближавала до група от двайсет и пет деца, ако не е абсолютно необходимо.

09:30:

Рожденикът е настанен на челно място с тортата и няколко тарелки сладки. Забравили сме шоколадовите бонбони вкъщи. Той не дава вид да се кефи, че всички го зяпат, дори напротив. „Не ишка жден жден!”, обявява намусено, гледайки ме така, все едно много му се иска да ми шибне един, задето го подлагам на това. Дума да няма – на баща си се е метнал. На един от своите рождени дни татко му изчезна за три дни на риболов някъде по Дунав, само и само да го оставя на мира.

09:50:

Програмата, подготвена от децата, и снимките приключват. Тръгваме си. Децата с баба и деди – към парка, аз – към вкъщи за два часа „и мама е човек”.

12:40:

Престолонаследниците нахлуват вкъщи с шум, наподобяващ дебаркирането на римската пехота. Блъскат се врати, хвърчат обувки, един пищи, друг крещи (баба – най-силно, но на нея това си ѝ е обичайния тон), котката се спасява екстремно…

12:59:

Баба и деди ми предават щафетата и си тръгват.

14:00:

Решавам да изведа Престолонаследниците отново, защото вкъщи подивяват. Останем ли тук, вариантите общо взето са или те да се избият помежду си, или аз – тях. А е рожден ден все пак – не върви да се наказваме. Обявявам излизане. Малкият търчи да си обува сандалите, големият се тръшва и започва да оплаква жестоката си съдба, която за пореден път ще го отдели от смисъла на живота му, а именно лаптопа. Озъбвам се и той се помъква към коридора с ентусиазма на осъден на смърт, поел в последния си път. „Мразя да излизам!”

Сещам се за парите, които ми е дал мъжът ми.

14:25:

Намирам парите. В резултат на търсенето вкъщи все едно е имало обир, но с това ще се оправям после.

14:50:

В парка сме. „Искам сок!”, „Купи ми пуканки!”, „Може ли на батута?”, „Ишкам чаевича!” („Искам царевица!”, това – рожденикът), „Яаааа, близалкааа! Искаааам!”… С триста зора ги замъквам до една маса, поръчвам кафе, кóла, вода, сок, пуканки, царевица… Всичко в пластмасови чашки и опаковки. Принципно съм „за” ограничаването на пластмасата, но опитът ме е научил, че е жизнено важно да съм в постоянна бойна готовност да скоча, да грабна каквото е останало недоядено и недопито и да се изнеса в мига, в който хуните се юрнат нанякъде. И това се случва толкова внезапно, че на няколко пъти съм изчезвала даже без да платя. Добре, че жените там си ме знаят, та на другия ден си оправяме нещата.

15:13:

Хукват. Грабвам пуканките, кафето, един недопит сок, раницата със задължителния инвентар от мокри и сухи кърпички, портмоне, лична карта, ключове и т.н., и се изнасям в не особено бодър тръс подир тях. Стигаме до една от детските площадки, където те се опитват да се заиграят, но се появява рояк комари. Не знам как са по другите места, ама нашите комари не са за пренебрегване. Миналото лято един ухапа рожденика по слепоочието. В резултат той така се поду, че му се затвори окото, и три дни стоя затворено и подута все едно съм го бушонирала. Май някои хора тогава не ми повярваха, че не го бия.

Забравила съм репелента, разбира се. Следователно е време за отстъпление.

Призовавам хуните да се ориентират към вкъщи, при което големият (да, същият, който мрази да излиза!) тропва с крак: „Мразя да се прибирам!”.

Компромисен вариант: сменяме местоположението.

15:35:

На една пързалка сме. Слава Богу, няма други деца и родители наоколо. Сигурно щото е почти 30 градуса и нормалните хора си почиват вкъщи. Нормалните! Ние кога пък да сме били от тях?!...

16:35:

Не издържам вече. Прибираме се. Все едно кой колко мрази да излиза и да се прибира!

Пък и хаосът след импровизирания обир трябва да се вкара в ред.

19:10:

Рожденикът, когото съм изтървала от поглед за минута-две, внезапно започва да се държи като булимичка. Бърка с пръсти в устата, опитва се да повърне и скимти. „Какво правиш, бе?” „Шаши гътнал паичка!”

Каква паричка, бе?!... Сещам се за една тъпа монета от 5 стотинки, която съм намерила по време на чистенето и съм оставила на раклата с идеята да я прибера по-късно. Няма я.

Шаш и паника! И едно такова подсъзнателно усещане… „Баш днес ли, бе, мамка му?!”

Ма разбира се, че ще е баш днес! Кога, ако не днес! Рожден ден му е все пак. У нас ако има да става някой сакатлък с някого, по правило е БАШ на рождения му ден, на Коледа, Великден или покрай някой друг „светъл празник”.

И съм сама с двамата. И е привечер… Само дето не е петък, но това е без значение, нали?

19:15:

В колата сме. След бърза консултация с личната лекарка отивам към Спешното – „поне за снимка, ако не друго”. За пръв път откакто имам книжка (т.е. от май 2015-та) шофирам без грам да ме е еня за уличното движение около мен.

19:35:

В Спешното ни регистрират. Веднага ни и приема дежурен лекар. После да не кажете нещо за МБАЛ „Св. Петка”! Подозирам обаче, че за бързата реакция е виновна донякъде дамата на регистратурата. Вписала е като оплакване „погълнато чуждо тяло”, изкарвайки ангелите на всички в кабинета. Те откъде да знаят, че чуждото тяло е монета от 5 стотинки?...

Рентген.

Да де, ама рентгеновите лаборанти са на работа до 19:30. Съответно звънят на един да се върне, щото… нали… чуждо тяло…

19:50:

Ретгеноложката пристига доста бързо, стресирана от мисълта за „чуждото тяло”. Никой не е сметнал за необходимо да уточни естеството на въпросното тяло и пред нея.

Снима коремчето. Да, монетата е вътре. Поела е по единствения възможен път навън, т.е. вече е в червото. С малко повече късмет, картофи и въобще по-твърди храни… и при един добър метаболизъм би трябвало до ден-два да излезе.

Връщам се в Спешното. Не знам защо, но така ми е казано.

20:40:

Нещата зациклят. Вися пред Спешното с хуните, на които изобщо не им се виси тук, наоколо щъкат разни хора, пристигат и си тръгват пациенти – един с проблемна язва, друг с пукната глава, трети с високо кръвно… Нервите ми от минута на минута стават все по-тънки… Хуните се опитват да разместват столовете в коридора, но за тяхно разочарование те са фиксирани за стената. После се опитват да разбият машината за безалкохолни напитки. След това изкрънкват две лукчета от случайно преминаващ лекар. Запознават се с бивш полицай, който е довел майка си, и получават неочаквана лекция по професионално ориентиране. Рожденикът нищо не разбира, но пък информира всеки, че „Шаши гътна паичка” („Саши глътна паричка”).

Оказва се, че сме чакали за „разчитане на снимката”. Пращат ни в Детското отделение за консултация с педиатър. Не знам защо.

20:50:

В Детското отделение педиатърът явно не е на кеф. Ма много не е на кеф! Повече от мен даже, ама мисля, че го разбирам. Все пак аз трябва да се оправям само с двамата хуни, а на него му виси на главата цяло отделение, пълно с деца. Болни деца! Сигурна съм, че един от кръговете на ада е решен в подобен вариант!

Споменава нещо за хирург. Не на мен тия! Ясно ми е, че целта е сплашване в смисъл „Другия път да си гледаш децата по-добре, кифло!”. Мога да отговоря, но предпочитам да не го правя. Само ми липсва да влизам във вечерните емисии със скандал в болницата, пък и дълбоко в себе си осъзнавам, че е прав.

Набързо написва нещо, връчва ми тестето документи и… картофи, ориз, сухи храни… „И повече движение. Да скача, да се търкаля, да тича, та евентуално монетата да слезе надолу по-бързо!” Ясно.

21:10:

Отново в Спешното да върнем някакви документи (не им знам реда, само изпълнявам нареждания). „Вие ли сте с детето-касичка?” Аз.

Преглеждат документите, радват се на „детето-касичка” и ни изпращат поживо-поздраво да си ходим.

21:25:

Вкъщи сме.

Ега ти и рождения ден!