Да се върнеш в първи клас

“Да те върнат в първи клас” не е просто израз. Ей го, аз пак съм на изходна позиция – буквално. Вълнението е почти същото, присвиването на стомаха – и то… С една дребна разлика. През 1983 г. първокласникът бях аз, днес да прекрачи прага на училището предстои на по-доброто ми Аз – Престолонаследник №1.

Не съм религиозна. Дори не съм вярваща. Но вярвам в силата на човешкия ум, в грамотността, в еволюцията чрез учение. В човешкия upgrade, ако мога така да се изразя, чрез образование. И както не съм вярваща, така вярвам, че има дълбока причина Евангелието на Йоан да започва с онова „В началото бе Словото; и словото бе у Бога; и Словото бе Бог. То в началото беше у Бога. Всичко чрез Него стана; и без Него не е станало нищо от това, което е станало.” („Евангелие на св. Йоан”)

И ето я моята лична вяра. Бог не съществува. Имам предвид онзи сърдит дядка, който те дебне от висините с единствената идея да те тресне, ако стъпиш „грешно”. Но вярвам в друг един Бог. Той е Слово. Той е Учение. Той е Буден ум. Той е Мисъл. Той е… Грамотност. Бедният ум ражда бедни души. Ражда мрак и мракобесие. Бедният ум убива. Страхува се. Той не ражда, но руши.
Богатият ум гради. Той е науката и прогреса.

Да погледнеш в очите на Бог е лесно. Научи се да четеш и пишеш!

Сега разбирате ли защо толкова се вълнувам? Защото на момчето ми му предстои да се запознае с истинския Бог, който е създал и движи света. С писаното слово. С науката. Най-големия ужас на всички, които копнеят да държат в подчинение масите, потапяйки ги в невежество, неграмотност, умствена тъмнина.

Може би драматизирам. Или очакванията ми са твърде големи. В крайна сметка не изпраща ли всеки родител детето си подобни осъзнати или не надежди, а виждаме цели армии от полуграмотни бивши ученици, които не успяват да си напишат правилно дори името, а вече са започнали процес по размножаване. За едното се иска ум. Познайте за кое!

Спомням си как през `83-та прекрачих прага на училището за пръв път. Кльощав щеглец с две огромни панделки, които ненавиждах, защото от тях непрекъснато ме болеше глава. Толкова стегнато ми ги връзваха! Първата среща с първия учител, която ми е останала запечатана някъде редом до първата среща със синовете ми години по-късно. Другарят (по онова време) Захари Крумов, който ни посрещна като възрастни, представи ни се, кротко ни обясни какво се очаква от нас и какво ще ни даде той… и тихото му, смирено изражение, когато накрая на монолога си каза:

-    Та това се очаква от вас, деца. А ако не успея да ви науча на тези неща, ония там горе мен ще ме бият през пръстите.

Кои бяха „ония там горе”, идея си нямахме, ама реших, че не ги харесвам. Това май си ми остана до ден днешен – вродено подозрение към всеки, който е „там горе”. Здравословно е, ако не друго, както се оказва.

Четири години залягах над учебниците не толкова от любов към ученето, колкото от страх да не би заради мой провал някой да набие добрия ни класен – другаря Крумов. Обичахме си го, а и той нас сигурно. Не знам всъщност. Поне такова усещане е останало у мен, а това е най-важното, което един учител може да остави като наследство у учениците си, нали?

Тръгването на училище е второто раждане в живота на човек, може би дори по-важно от чисто биологичната поява на белия свят. Ден след ден, години наред, някой там ще отваря милиметър по милиметър очите на детето ти за нещо отвъд видимото. Като очичките на новородено животинче. За да го трансформира в Homo Sapiens („разумен човек”).

Разбира се, има и такива, които предпочитат да си останат на етап Homo Erectus („изправен човек”). Предполагам, че се чувстват достатъчно човешки, само защото ходят на два крака и говорят сравнително разбираемо. Аз винаги съм вярвала, че за да претендираш за човешки статут, се иска доста повече, но… Коя ли пък съм аз!

Аз съм тази, която иска да научи децата си да четат и пишат. Да разбират. Да са любопитни. Да са нахални за знание. Да се съмняват. Да не следват, а да търсят свои пътеки. Да не вярват, а да подлагат на проверка. Да не са тълпа. Аз съм тази, която при слаб успех ще потърси причината вкъщи, а не обяснение от учителя. Аз съм тази, която ще изкара средно образование поне още два пъти, ако е писано – по веднъж с всеки от синовете ми. Аз съм тази, която ще им припомня, че на учителя преди всичко дължат уважение. След това благодарност. А после и мъничко обич може би.

Забравяме го това. Забравяме уважението към онези, които обличат душата ни в красиви одежди така, както родителите обличат тялото ни. Онези, които те учат да държиш химикала така, както мама и татко те учат да държиш лъжицата. Онези, които слагат в ръцете ти най-силното и единствено оръжие – словото. Онези, които  ни държат за ръка, докато правим първите си стъпки от хуманоид към човек.