Лесни сте!

Обичам предизборни кампании! Честно. Ако можех, щях да си пожелая да живея във вечна такава, макар да осъзнавам, че на практика си плащам прескъпо за това удоволствие. Буквално.

Зададат ли се избори, хеле пък местни, светът внезапно се събужда за живот. Събуждане, с което никакво пукване на пролетта не може да се сравни. Абе направо си е като скачане с писък от леглото след дълга кома. И още неотворили гуреливи очета, се хвърляме да бачкаме, да градим, да трупаме точки пред конкуренцията, да доказваме, че баш ние ще оправим останалата част от електората.

Сега, като казвам „ние”, нямам предвид себе си или конкретна политическа сила… нали… Да не си помислите, че на тия години тепърва съм тръгнала да ставам втори Бареков. Правилото важи във всички посоки.

През последните дни и седмици, когато и да отворя социалните мрежи или новинарски сайтове, насреща ми се излива едно разноцветно цунами от лица, номера и обещания от всякакви географски дестинации на родината, във всички политически нюанси. Друг е въпросът, че когато стане дума за политика, за мен съществува само кафявото… повече или по-малко тъмно… но това си е мой проблем.

Във Видин конкретно предизборната кампания има особено забележим характер или може просто така да ми се струва, само защото съм в епицентъра на бедствието… Пардон!... На кампанията да кажа.

Имам чувството, че половината град се е намърдал в някоя листа и се е амбицирал да става я кмет, я общински някакъв там съветник. Между другото, като ги знам някои от кандидатите „на лично” дето се вика, много ми се ще да разбера като в коя ли точно област на човешкото знание биха могли да дават съвети, щото в живота, ако им вържеш обувките една за друга, няма да могат да излязат от вкъщи. Такива интелекти са!

Друго обаче е по-любопитно. А именно пребоядисването. Особено на някои хора, които си ги знаем дето се вика все едно са ни фамилия. И не ги харесваме, все едно са ни фамилия. (Пък то като се замислиш, Видин не е кой знае какъв мегаполис – може и да сме си роднини.)

Вярно, човек винаги може да си промени вижданията, очакванията и убежденията, особено в политиката, ама пък някои от сегашните направо пробват да сменят вселената, бе! Довчера лаеха като бесни един срещу друг, ще се изядат, днес са в крепки прегръдки по кампанийни сбирки и плакати.

Не знам. Леко… магистрално някак си ми идва… И няма как да не се сетя за онзи персонаж от „Криворазбраната цивилизация”, дето възкликваше: „Парице, парице – всесилна царице!”

Нищо не намеквам. Ама някак си все ми е в ума. Що ли така…?...

Сигурно защото аз едната, въпреки сравнително гадния си характер, никога не съм имала желание хората чак пък толкова да ме мразят, та да правя опити на политическата сцена и да се правя, че харесвам разни хора, които ще са ми удобни за опорки. Facebook ми е повече от достатъчен като поле за изява, щом вече са започнали да ме блокират и в групи, за чието съществуване дори не съм подозирала, включително една видинска. (Не знам защо, ама тоя факт поради някаква неясна причина много ме изкефи.) Спокойно, разгледах я през друг профил, колкото да се убедя, че и нямам желание да ставам част от тамошното „отбрано” общество!

Но въпреки цялата политическа шарения и размяна на фланелки дето се вика, на предстоящите избори не очаквам особени изненади, колкото и да се помпат мускули от тези и онези играчи. Ако мога да използвам един термин от футбола, мачът общо взето е свирен отдавна.

Прави ми впечатление обаче, че този път в листите съвсем ги няма хората, на които аз бих гласувала доверие. И бих гласувала такова не заради политическата партия, движение, идея, която евентуално са избрали, колкото заради личните им качества, в които съм имала възможност да се убедя. То и преди не бяха бол, ама сега пък съвсем хич не ги намирам. А ги няма в листите, далеч не защото въпросните организации са ги „отлюспили”. Просто повечето от тях, след повече или по-малко (не)успешни опити в това отношение, като че ли сами са се отказали. Ако кажа, че не мога да се сетя защо, ще излъжа. Както казах, Видин си е горе-долу колкото един столичен квартал, така че тук всеки знае всичко за всеки. Не е добре, ако искаш да скриеш любовник или труп, но е предимство, когато трябва да избереш за кого да гласуваш.

Мисля си, че бих гласувала за някакво Сдружение на отказалите се. За някаква коалиция, съставена от хора, които са били на стъргалката и са се отвратили от нея. Бих гласувала за хора, които знам, че се опитаха да направят нещо в този град, да кажат нещо, да събудят някого без да губят достойнството и почтеността си. (Все едно така лесно се събужда някой от десетилетна кома, ама нейсе!) За хора, които изгубиха. Изгубиха спокойствие преди всичко, а не бяха длъжни. Хора, които пред очите ни се бориха за нашите каузи, а ние… гледахме сеир, както винаги, типично по нашенски, и се опитвахме да измислим какъв ли му е келепирът пък на тоя, че така се пали. Щото нали… келепир трябва да има… Кой луд ще хукне да си губи времето, нервите и въобще всичко за сините очи на демокрацията?

Обаче да, има и такива. Единици са, но ги има.

Но си давам сметка, че те нямат шансове. И не защото не стават, а защото „електоратът” няма да ги подкрепи. „Електоратът” е силно податлив на евтини политически шлагери и миризма на кебапчета. Чудно, но факт. Не сме чак толкова разумен биологичен вид, колкото претендираме май, а?

Не твърдя, че съм добър познавач на хората, но все още мога да „надуша” скритото зад омайните думи, гръмките лозунги, зад хубавите спретнати костюми, зад грима и отработените изражения, зад евтиния популизъм и неприкритата лудост, зад крясъците и обидите, зад размятаните компромати, зад станалите евъргрийн обвинения в принадлежност към ДС, БКП и разни други не съвсем мъртви дори днес съмнителни държавни структури. Мога да „надуша” алчността, дребните сметки, обещанията, които се дават тихомълком само на „наши хора”, бизнес-плановете, интересите, които нямат нищо общо с хората и града.

Не сте чак толкова добри артисти, уважаеми! Не се мислете за Марчело Мастрояни! Дори и умело прикрити, белезите от компромиси върху съвестта ви се виждат отдалеч. Мръсното бельо понамирисва. В гардеробите тропат костите на незабравени скелети. Думите дрънкат на кухо, не са омайните трели, които си въобразявате, че извивате пред публиката си. Сценариите ви са много, но общо взето еднакви и лесно предвидими като в евтина сапунка. Не ставате за Оскар.

Лесни сте, да.

Ще гласувам, разбира се, и този път. Ако нямам кандидат, когото бих подкрепила на сто процента, то със сигурност имам кандидати, ПРОТИВ които не мога да пропусна да гласувам, защото не искам да допусна, че имам дори минимална вина, ако някой от тях успее да се добере до хранилката, към която се е прицелил.