Когато умират легендите...

Има дни, в които някак си не ти се вярва, че си буден. Иска ти се да не си, защото иначе трябва да се справяш с факта, че в реалността легендите умират. За пореден път! Вместо това един ден се събуждаш с новината, че Стефан Данаилов е мъртъв. Неговият филм – този, най-истинският – завърши.

Не би трябвало да се случва.

Не би трябвало да е възможно.

Има хора, които са толкова над нещата, толкова извън рамките, че някак си не можеш да приемеш, че и те като нас простосмъртните са подвластни на законите на природата. Че умират.

Със Стефан Данаилов си отива не просто един талантлив актьор и учител, а цяла една епоха. Отива си част от българското кино и театър, част от националната ни гордост, част от нас самите. Защото когато умира някой, който до такава степен се е сраснал с действителността ти, няма как да с него да не си отиде и част от теб. Смъртта е заразна.

Едва ли има някой, който да не е използвал в някакъв момент от живота си култовата реплика от филма „Дами канят”: „[Абе, Пехливанова,]Ти знаеш ли че имаш… страшни очи!” Едва ли има жена, която да е останала неподвластна на чара му дори в зрелите му години. Едва ли има някой над 40-годишна възраст, който да не е затаявал дъх с майор Деянов или не се е превивал от смях с похотливия инструктор от „Дами канят”. За кариерата му е казано повече от всичко – няма смисъл да припомняме неща, които са известни дори на онези, родили се доста след като спряхме да припяваме „Нас червеното знаме роди ни”.

Стефан Данаилов беше…

Не, не „беше”. Стефан Данаилов Е и ще си остане преди всичко емблемаТА на българското кино от времето на най-голямата му сила. После ще остане и като лице и гражданин от прословутия ни Преход. Достолепен, недосегаем за хорското дребнострастие, той успя да съхрани достойнството си там и тогава, където и когато мнозина други не можаха. Успя да остане верен на себе си, на принципите, които бе избрал да следва, колкото и това да го поставяше в противоречиви ситуации понякога. Успя да не се самозабрави и да ходи изправен, защото – както сам беше казал – „всички сме грешни, но достойните хора ходят изправени”. Остана достоен. А за онези, които все пак му се дразнеха понякога по една или друга причина, Стефан Данаилов си признаваше: „Понякога нарочно дразня тези, които ме предизвикват. Правя го майсторски, все пак съм добър актьор.”

О, беше много повече от добър актьор! Много, много повече!

Той си отиде, но ни остави достатъчно от себе си. Остави ни емблематичните си роли, остави ни уроците си, остави ни истините си. Остави ни учениците си – своите деца, както обичаше да ги нарича. За него днес скърбят всички, без оглед на принадлежност – етническа, религиозна, политическа… Смъртта няма политическа или етническа окраска. Особено тази на легендите. Особено тази на Стефан Данаилов. Той ще остане във всяко българско сърце… оттук до края на света…

Всъщност Стефан Данаилов… той няма да умре. Защото никой не умира, докато е жив последният, който го помни. А него винаги ще има кой да го помни и да скърби. И да го обича. Не да го жали, защото той беше забранил.

„Забранил съм на всички да ме жалят!”