Едно кръщение и малко вяра

За кръщението на Престолонаследник №1 съм разказвала вече тук. Дълго време след това получавах астматичен пристъп само при мисълта за второ такова приключение. А се зададе и появи Престолонаследник №2.

И при най-добро желание не знам дали мога да твърдя, че съм вярваща, а пък за религиозна абсурд. Относно религиозните ми убеждения и колебания мога да напиша нещо с обема на „Война и мир” (по две), но накратко да кажем, че в едно друго време вероятно щях да съм първа писта към аутодафето.

От своя страна таткото на Хуните… Пардон!... на Престолонаследниците… е наследил една умерена склонност да следва поне общоприетите християнски традиции, така че за него се оказа важно Хуните… така де… Престолонаследниците да са поне кръстени, ако не друго. А аз държа на хармонията вкъщи.

Та след около три години и половина (четири, ако броим и подготвителния период преди раждането) най-накрая реших, че съм готова да поема предизвикателството за втори път. Реших го горе-долу на принципа, на който решавам да отида и на зъболекар: отлагам, отлагам, пък в някоя прелестна сутрин се събуждам и хуквам. Сега или никога! И общо взето гледам да съм по-бърза от мисълта да се откажа.

Та значи на 21 ноември решавам, че на 23-ти детето трябва да бъде въведено в лоното на БПЦ. Така и така си му е имен ден…

Ако трябва да съм честна, една част от мен тайничко се надяваше свещеникът да ме отреже с мотива, че те тия неща не стават така от днес за утре. Той обаче прегърна идеята, с което даде старта на един направо невъобразим шопинг-маратон. Как, по дяволите, се обезпечава с всичко необходимо едно кръщене в рамките на 24 часа?!...

Ами… така. Някак си. Не помня как, ама съм го направила. Помня само, че цял ден шляпах из локвите, валя ме дъжд, влачих камара торби с покупки като керванджийска кобила и сърцето ми се свиваше в едно с белите дробове в спазми при мисълта за предстоящия кански рев в църквата. След опита ми с големия син, който откара в юнашко дране около два часа и половина и почти ме докара до нервна криза, направо не смеех да предположа малкият темерут с колко щеше да ми съкрати живота.

Разбира се, нищо не мина така, както очаквах, а аз очаквах нищо по-малко от малък личен Апокалипсис, обилно гарниран с рев и писъци, част от които моите собствени. А се получи всъщност един почти съвършен ритуал, за което моята заслуга беше скромна – само от време на време съсках на Престолонаследник №1 да млъкне и да спре да обяснява на баба си и дядо си, че тука е тъпо и иска в детския център. Заслугата всичко да мине като по учебник всъщност принадлежи изцяло на свещеника.

Честно! За пръв път в четиридесет и там на колкото съм години попадам на свещеник, който да предизвиква у мен само симпатия. Не че съм попадала на много де. За разлика от някои хора, аз не страдам от необходимостта да демонстрирам фалшива вяра, като се сещам за църква от Великден на Коледа. Не мисля, че е честно. Пред кого – не знам. Пък и само пред мен самата да е, пак не е честно.

Не че съм някакъв заклет атеист. По-скоро се броя за умерено съмняваща се във всичко и всеки, особено в онова, което не мога да видя, пипна, чуя, подуша… Абе сещате се. Око да види, ръка да пипне. И ако зависеше от мен, не съм сигурна, че щях да си причиня дори първия път приключението „свето кръщение”.

За протокола: кръстена съм. На 19 години. Заслугата отново не е моя – просто делях една стая със студентка по богословие и тя в един момент ме убеди, че не е окей да живее с недокръстена еретичка като мен, а пък на мен ми беше все тая, само мир да има.

Та да се върнем в настоящето! В настоящето, както казах, може би Бог реши да ми докаже съществуването и способностите си, правейки чудото кръщелникът да си трае кротко в моментите, в които очаквах да продъни църквата от писъци. А той го може. О, как го може!... Кръщелникът имам предвид.

Безкрайно милият отец обаче успя! Успя, бе! Грабна го!...

Малкият го изслуша горе-долу внимателно, не се опита да го ритне или наплюе, не му изтърси нещо от редовния си репертоар за подобни случаи (срам ме е да го цитирам дори само за да дам пример!).

И най-голямото чудо: ПОЧТИ без да предизвика ответни ревове, отецът успя да му отреже няколко къдрици според изискванията на ритуала. Почти без ревове от страна на Престолонаследник №2 нали… Да не си помислите сега, че сме разплакали милия отец! Грях ми на душата! Чак такава проклетия дори Престолонаследник №2 не е. (Добре де. Може и да е, но в случая се държа в рамките на приличието.)

Единственото, което предизвика шумно негодувание у централния герой на тази сцена, беше необходимостта да бъде съблечен по гащи в един момент. Той НАИСТИНА МРАЗИ да го събличат, освен ако не е за плаж или за душ! Е, те тогава рева. Ма рева ви казвам. Кратко, но качествено. Даже на снимка се имам с красноречиво страдалческа физиономия, но няма да я публикувам. Като го опаковахме пак, млъкна и после само гледаше кръвнишки и с подозрение.

Сега! Ще ме питате от какъв зор тогава се навих на всичко това, че и на децата да го причинявам. Защото те очевидно не разбират идеята за вяра, религия, църква и прочее.

Основната причина е, че това се оказа важно за таткото на хуните. Така де, на Престолонаследниците. А щом е важно за него, значи е важно и за мен. Мисля си, че по този начин функционира семейството – с взаимни отстъпки, компромиси, търпимост, а защо не и опити да разбереш другия. Аз искам да разбера неговата вяра.

Всъщност не знам дали все пак не съм вярваща. Защото колкото и да го отричам, всъщност вярвам в нещата, които религията, християнството в частност, Църквата символизират. Вярвам, че каквото повикаш, такова ще ти се обади. Вярвам, че в този живот има възмездие. Друг е въпросът, че понякога предпочитам да се погрижа сама за него, вместо да чакам на съдбата, небето или Господ. Вярвам, че понякога доброто е най-качественото отмъщение.

Ако това ме прави вярваща, тогава моля! Значи съм такава. Има обаче важно условие. В моите разбирания вярата и религията имат много малко общо. Вярата е онова, което след тежък ден те кара да си кажеш „Утре ще е по-добре”. Не религията. Вярата е онова, което те кара да даряваш пари за лечението на безнадеждно болни хора. Вярата е онова, което виждаш в широко отворените очи на децата, докато ги баламосваш, че има дядо Коледа. Вярата е онова, което те кара да скочиш във водата да спасяваш давещ се човек… без самият ти да умееш да плуваш. Вярата е онова, което те крепи след смъртта на скъп човек. Вярата е онова, което те превежда през минни полета, през граници, през половината свят в търсене на спасение

Вярата е онова, което те запазва, когато всичко останало е в руини. И без да съм религиозна, това искам да дам на децата си. Вяра. Не религия. Най-обикновена вяра… в собствената им сила утре.