Новогодишно видео

 

Трябваше да запиша едно новогодишно видео, но – както винаги – забравила съм. В свое оправдание ще кажа, че от пет дни съм вкъщи с хуните, а те – миличките – за тези пет дни са излизали навън точно три пъти за по половин-един час, щото времето е отврат. Логично, всички започваме да изтрещяваме. Но видеото не търпи отлагане. Та…

Мацвам малко грим, сресвам се за пръв път от три дни и се намъквам в една ризка, която хич не се връзва с долнището на пижамата, ама това последното само аз си го виждам. Разполагам телефона на достатъчно високо, че да не хваща в кадър хаоса покрай мен, а само малко завеси и коледна украса, и… се започва с мъката.

Честно казано, докато не ми се наложи да правя това в домашни условия, нямах представа в какъв ад понякога се налага да работят режисьори и оператори и защо мнозина от тях са с нервната система на електрическа змиорка. Добре де, не познавам оператори и режисьори, но след тазвечерния ми опит в заснемането на едно видео с дължина под 2 минути, шапка им свалям!

Първите пет или шест дубъла си ги провалям самолично, разбира се. В саботирането на следващите се включват и хуните, всеки според възможностите си.

АЗ (на 44): - Здравейте, приятели, читатели и почитатели на хубавите български книги! Казвам се Валентина Вълчева и…

Престолонаследник № 1 (на 9): - Мамо-о-о, искам сок!

АЗ: - Е, точно сега ли?... Добре. Сипи си и иди оттатък, че имам малко работа!... Ето ти едно кексче да си го разделите с брат ти! (Плаха надежда, че кексчето ще ми осигури така необходимата тишина.)… Отначало! Здравейте, скъпи приятели, читатели и почитатели…

Престолонаследник № 2 (на 5): - Мамо-о-о-о, Коко изяде кексчето и не ми отчупи. Искам и аз!

Престолонаследник № 1: - Не е вярно. Дадох му парче, а той каза, че съм го облизал, и не го искаше…

АЗ: - Нямам повече кексчета. Вземи си нещо друго и ме остави за малко!

Престолонаследник № 2: - Може ли шокоУад?

АЗ: - Може. Изчезвай!... Здравейте, скъпи приятели, читатели и почитатели на хубавите…

Престолонаследник № 1: - Мамо-о-о-о, Пухи повърна в коридора!... Бляк!...

АЗ: - Добре, ще го почистя след малко. Гледайте да не го настъпите дотогава!... Здравейте, скъпи приятели, читатели и почитатели…

Престолонаследник № 2: - Мамо-о-о-о, Коко ме Литна по дупИто!...

Престолонаследник № 1: - Не е вярно. Исках да го цункам…

АЗ: - Коко, ще те изям след малко, бе! Само да приключа с това!... Добре. Мамка му! Хайде пак!... Здравейте, приятели, читатели и почитатели на хубавите български книги! Казвам се…

Престолонаследник № 2 (ревейки): - Мамо-о-о-о, Коко ми счупи къщичката в игЛата и сега кокошката ми е навън и не мога да я хвана…

АЗ: - Коко, помогни на брат ти да си хване тъпата кокошка, бе!... И го накарай да млъкне, че не знам дали ме разбираш!...

Престолонаследник № 1: - Ама, мамо, тя не е навън. Играта бъгна и кокошката заседна в стената…

АЗ: - Въобще не ми е зор! Намери му кокошка и го накарай да млъкне! Става ли?... Здравейте, приятели, читатели и почитатели на хубавите български книги! Казвам се Валентина Вълчева и съм автор на две кни…

Престолонаследник № 2: - Мамо-о-о…

АЗ: - КАКВО-О-О?!...

Престолонаследник № 2: - Ака ми се!...

АЗ: - И аз какво да направя, бе? (Това сигурно и комшиите го чуха съвсем ясно.)

Престолонаследник № 2: - Ами… къде да акам?

АЗ (вече на ръба на нервна криза): - В хладилника!

Престолонаследник № 2 (с гърнето си в ръка и изцъклен от почуда поглед надниква през прага): - К`во?!...

АЗ (леко през зъби, но все още с усмивка): - Иди оттакък и ме чакай! Става ли?

Престолонаследник № 2: - Става.

АЗ: - Слава богу! Да му се не види и… Ох, добре. Пак!... Здравейте, приятели, читатели и почитатели на хубавите български книги! Казвам се Валентина Вълчева и съм автор на две книги, които…

Котката (на около 11): - Мяу! (впивайки нокти в крака ми в знак, че е гладна сега и веднага)

АЗ: - Разкарай се! Няма да умреш от глад за пет минути!... Здравейте, приятели, читатели и почитатели на хубавите български книги! Казвам се Валенти…

Престолонаследник № 1: Мамо-о-о-о, ела да избършеш Сашко!...

АЗ: (отивам)

Пак АЗ (след пет минути): - Добре. Да не сте гъкнали в следващите пет минути или ще останете без таблети, телефони, лаптопи и телевизия за цялата вечер. Ясна ли съм?

Престолонаследник № 1 и № 2: (кимат в синхрон, ужасени от подобна перспектива).

АЗ: Здравейте, приятели, читатели и почитатели на хубавите български книги! Казвам се Валентина Вълчева и съм автор на…

Най-накрая успявам да запиша видеото без да стискам зъби, без тикове от нерви и без да крещя по хората, дето ще го видят.

Гледката от моята тераса

Сутрешно-обедно кафе с гледка! Кафето е за него, гледката – за мен.

14 години! Толкова отне от „0 номер” да стигнеМ до тази дължина.

Не, бе. Не съм аз на снимката. Мъжът ми е. А някакви хора твърдят, че би трябвало да съм в трайна депресия, защото той има по-яка коса от моята. Ми не съм. Но завиждам не съвсем благородно. Аз компенсирам с обем, особено след баня, когато много се доближавам до вида на ритана зелка. 💜☕️ 

За телефоните и децата - мисия почти невъзможна

Ако някоя прелестна сутрин се събудите и поради някаква причина усетите липса на адреналин в кръвта (макар че ако имате деца, не виждам вариант да ви се случи), не е необходимо да търсите високи мостове за бънджи-скокове или да дивеете по чукарите за един свестен полет с делтапланер. Просто се опитайте да проведете един най-обикновен служебен телефонен разговор в присъствието на две-тригодишно дете! Или на повече от едно. Малко екстремни спортове могат да ви осигурят подобно преживяване на ръба на нервния и психически срив!

И докато приятелите и приятелките ви най-вероятно вече са свикнали със странните диалози и успяват, дето се вика, да хванат същественото сред крясъците, заплахите, молбите и вайкането, то служебните разговори например се превръщат в същинска комедия с елементи на трагедия, а в някои случаи може дори да ви костват уволнение и трайно влошени отношения с ръководното тяло.

Представете си, че ви звъни телефона от офиса. Вдигате, защото наистина е важно – натискат ви срокове, опитвате се да балансирате не две, а поне четири дини под една мишница, особено във времена на хоум-офис като днешните, – и... се започва:

-  Да, господин Петров! Разбира се, че е удобно. Не, не ме събуждате. Осем сутринта е и... ИЗВАДИ СИ ПРЪСТА ОТ УХОТО НА СЕСТРА СИ ВЕД-НА-ГА!... Съжалявам, господин Петров, децата тук... МАХНИ СЕ ОТ ТАМ, АКО НЕ ИСКАШ ДА ТИ СЕ СЛУЧИ НЕЩО МНОГО ЛОШО, РАЗБРА ЛИ МЕ!!!... Извинете! Тук е малка лудница. Та какво казвахте?... Проектът за еди-кое-си ли?... НЕ, НЕ, НЕ! ДА НЕ СИ ПОСМЯЛ!... Извинете! Та проектът... МАРШ ОТ ТАМ! МАРШ КАЗАХ ИЛИ... Ох! Съжалявам! Да, почти е готов. Остава само да... АКО ПИПНЕШ КОНТАКТА, НЕ ОТГОВАРЯМ ЗА ПОСЛЕДСТВИЯТА, РАЗБРА ЛИ?!... Набрала съм текста. Излезе около сто и петдесет страници. Остава само да... ЩЕ ТИ ОТСКУБНА УШИТЕ, АКО НЕ СЕ МАХНЕШ ОТ ТАМ, РАЗБРА ЛИ?!... По дяволите! Та какво казвах? Остава само да добавя диаграмите за... КАКВО ПРАВИШ ТАМ? ДА НЕ БИ ДА СЕ ОПИТВАШ ДА СЕ НААКАШ? ВЕДНАГА ОТИВАЙ НА ГЪРНЕТО! ВЕДНАГА!!!... Мамка му!... Опа! Съжалявам, господин Петров! Та остава само да оправя диаграмите за измененията по месеци и... КАКВО?! НАПИШКА ЛИ СЕ?!... САМО ДА СИ ПОСМЯЛ!!!... Да му се не види! Диаграмите. Подготвила съм ги, довечера ще ги вмъкна в текста и ще е готов. Ще ви го пратя по... ГЪРНЕТО! ГЪРНЕТО КАЗАХ!!!... Ще ви ги пратя по имейла да го погледнете и да ми кажете, ако имате някакви забележки, защото... АКО ГО НАПРАВИШ, ДА ЗНАЕШ, ЧЕ СТРАШНО ЩЕ ПОБЕСНЕЯ! ПОЗНАВАШ МЕ!... защото е ваканция, децата са си вкъщи и няма кой да се занимава с тях през деня, докато... ЩЕ СИ ТРЪГНА И ПОВЕЧЕ НЯМА ДА МИ ВИДИШ ОЧИТЕ, АКО НЕ ПРЕСТАНЕШ, ЯСНО ЛИ Е?! ИСКАШ ЛИ ДА СИ ТРЪГНА?!?! ИСКАШ ЛИ?!?!?!... Уф! Какво казвах? А, да. Децата са вкъщи и чувате как е... АХ, ТИ, МАЛЪК НЕГОДНИК! ЗАЩО?! ЗАЩО ГО НАПРАВИ?!?!?!... Не, не вие, господин Петров. Малкият тук... ВЕДНАГА КАЗАХ!... Дали мога да добавя какво?... КАКВО КАЗА?!?!?! ОТКЪДЕ СИ НАУЧИЛ ТИЯ ЛОШИ ДУМИЧКИ ТИ, БЕ?!... Дали мога да добавя годишния процент? Да, няма проблем просто... ЩЕ СЕ САМОУБИЯ ВЕЧЕ, АКО НЕ МЛЪКНЕТЕ! ЧУВАТЕ ЛИ?!... Не, не вие, господине! Да, няма проблем, ще го вмъкна, мисля, че пазя файла на някоя от флашките. Само преди това... ЩЕ ТЕ НАПЛЯСКАМ ВЕЧЕ! ИЗВАДИ СИ ПРЪСТИТЕ ОТ ВРАТАТА НА ШКАФА ПРЕДИ ДА СИ ГИ СМАЗАЛ!... О, Боже! Ще полудея с тези зверчета вече!... Да. Та... май го пазя някъде тук, но в този хаос ще успея да го изровя сигурно... ВЕДНАГА! ВЕДНАГА СИ МАХНИ ПРЪСТИТЕ ОТ ТАМ, ТИ, МАЛЪК... Господи! Ще го потърся довечера, когато децата заспят, защото сега... НЕ, НЕ СИ БЪРШИ НОСА В ЗАВЕСАТА! НА КАКВО СЪМ ТЕ УЧИЛА?! ЯВНО НА НИЩО... Да, господин Петров. Да, разбрах. Извинете за хаоса! Да, да. Разбира се, че ще се справя. Няма проблем. Довечера... ЩЕ ТЕ НАПЛЯСКАМ ВЕЧЕ, ОБЕЩАВАМ ТИ! РАЗБРА ЛИ?!...

Някъде тук връзката прекъсва. Господин Петров вече разполага с много повече информация за житието ви на родител, отколкото някога е имал намерение да получава, и предпочита да си съхрани малкото останала му невинност.

Вие от своя страна забравяте за него още преди да сте захвърлила телефона в неизвестна посока, докато преследвате сина си, за да му махнете от главата найлоновата торба, която е нахлузил, или дъщеря си, за да измъкнете от пухкавите й пръстчета спиралата „Мейбълин”, за която оня ден се изръсихте с пари колкото за цял пакет памперси в момент на отмъстително настроение, преди да е изписала тапетите с нея.

Последвалите монолози ги проследява само евентуално някой и друг късметлия от най-близките ви съседи, но те така или иначе вече са претръпнали или си имат своите такива за крещене по тяхното домочадие.

Общо взето децата имат странна непоносимост към правилото да мълчат, докато мама и татко разговарят по телефона. Може и да има изключения, но моите не са от тях.

Башмайсторът

И понеже е събота – традиционно любим междусъседски ден за ремонти – днес Моя Милост дебютира в едно съвършено ново амплоа, а именно – строителен работник. Шпакловчик по-конкретно.

Нали помните оная приказка – прасе и майстор да ти не влизат вкъщи! Пък аз живея с майстор по „Вътрешни облицовки и настилки” вече петнайста година. Така че, следвайки логичния ход на нещата, доживях и аз да бъда посветена в тайните на първоучителя Хирам Абиф или поне в тези на декоративната шпакловка. Бавно, но сигурно се доближавам до деня, в който ще ми връчат бормашина. И тогава...

О, тогава!... Предвиждам такъв ремонт, че само си викам "Дано!... Дано!... Дано-о-о-о!"

Дето се вика, гладна няма да умра. 

 

 

 

Събота, събота, събота... Събота рано във Видин...

Започвам съботата по пижама. Мъжка. Стои ми все едно съм я откраднала от Дядо Коледа – червеничка една такава, с весел надпис „НО-НО” на гърдите, размер 2ХL… Ама в бързината съм пропуснала да видя, че пише „Мъжка пижама” на етикета. Така де. Кой мъж ще облече червена пижама на снежинки и коледни шапчици?!... Както и да е. Реших да не я връщам. Късмет, дето се вика. Ама мъжкото 2ХL далеч не е като женското 2ХL, та се налага да навивам ръкавите и крачолите, за да не ги застъпвам.

Но не за пижамата ми е мисълта.

Докато държа кафето под око да не тръгне по масата, щото все още категорично отказвам да инвестирам в кафе-машина и си го приготвям по пещерния начин – в джезве, с бързоварче, от ония, дето няма-няма, пък ти гръмнат в ръцете – отвън по булеварда две линейки профучават на сирени и светлини, подсещайки ме, че е именно събота.

В събота не излизаш, освен ако не е крайно необходимо. Посещението на Съботния битак, разбира се, е крайна необходимост за някои като нас, още повече че миналия го пропуснахме по независещи от нас причини. Бях на работа тоест.

В събота не се качваш на автомобил, защото истината е, че пеш ще стигнеш по-бързо, особено ако целта ти е покрай битака и „Lidl”.

В събота пешеходните пътеки по „Панония” от „Кауфланд” до „Кокиче” се пресичат като на военно обучение в минно поле. В плътна формация, като всеки държи под око някоя посока и крещи предупреждения към другите членове на екипа и/или псувни по напиращите пълчища автомобили, на прибежки и припълзявания.

В събота дори децата имат право да псуват безнаказано по улиците в района на битака. Изпитанието е като за „Игри на волята” мастър-левъл.

В събота коронавирусът избледнява на фона на една друга смъртоносна заплаха – 70+-годишен шофьор с проблемни стави и диоптрични очила, седнал зад волана на 40+-годишна Ладичка и убеден, че изпуска най-ценните минути за пазаруване.

В събота…

Ами в събота, ако си достатъчно бърз и наблюдателен обаче, можеш да се прибереш вкъщи с мистериозния Господин Дърво и сладурски мини-свещник Тиква. Хелоуин мина, ама на кого му пука! Всеки ден е празник, щом сме живи, здрави и заедно. Особено в събота!

  

  

Предстои да излезе...

Важно е да не убиваме инерцията, когато нещата започнат да се получават!

През 2022 г. предстои да излезе от печат вторият ми роман, който - по традиция - няма нищо общо с първия, още по-малко пък с другата ми книга.

"Мълчанието помежду ни". Една музикантска любовна история за трудни хора, които не обичат лесните решения. 🙂 ❤ Така де. Защо да е лесно, ако може да е трудно! 

Първата ми фотосесия

През годините съм имала какви ли не амбиции, ама да съм обект на фотосесия – не по-често, отколкото да съм депутат! На мен много неща в характера ми куцат, но самооценката не е сред най-сериозните ми проблеми, въпреки че и там има какво да се желае. Все едно, оказа се, че е крайно време да имам под ръка и някой и друг свестен кадър, който да не е като сниман от котката ми или на който да не се виждат всички… хмм!... да кажем бонуси, с които съм се сдобила през годините. Предполагам, не е необходимо да добавям и че е желателно на фотосите да изглеждам така, че и някой друг освен нашите да ме намери за симпатична.

Та уговорих си значи среща за снимки и откарах три дни в съмнения, че тоя път съм направила грешка, която – за разлика от предходни тъпи идеи – ще остане във времето, документирана подробно. Аз съм от поколението, чиито младежки грешки са почти неизвестни днес, само защото по онова време нямаше интернет, нито фейсбук. Марк Зукърбърк го нямаше даже, ако мога да вляза в стилистиката на неповторимия Тодор Колев.

Виждала съм по телевизията репортажи от фотосесии и с тих ужас си представях моя вариант на „А сега флиртувай с камерата!” или „Бъди самоуверена!”. Мислех си, че единственото, с което не бих имала проблем, е „Изглеждай така, все едно искаш да си навсякъде другаде, но не и тук!” С това се справям професионално, когато опрат нещата до снимки. Един от операторите на телевизията, които от време навреме отразяват събитията в библиотеката, беше започнал да ме офертира преди време: „Двайсет лева – и няма да те снимам отблизо!”

И дойде заветния ден и час, и… нищо не беше както го мислех. Да оставим настрани факта, че фотографът се оказа млада дама, няколко нива по красота над онова, на което аз се позиционирам според споменатата по-горе самооценка! Е, не е като да съм вампир някакъв, но определено съм далеч от стандартните разбирания... или поне от моите такива. Оказа се също така, че една красива млада дама да ти казва, че си чуден модел и снимките стават много хубави, определено си е като стероид за самочувствието. Дотолкова, че чак сама започваш да се харесваш. Брей, чудо невиждано! Аз можело и да изглеждам прилично на снимка!...

Та фотосесията се оказа може би най-свежото нещо, което ми се е случвало от известно време насам. Времето беше с мен, сезонът беше с мен, до известно време и „Lavazza” беше с мен, както е видно от някои снимки… но най-важното от всичко беше, че Веси Стоянова от Goldylux Photography беше с мен и направи прекрасни неща, за да се получи идеално. ❤️🧡💛 

 

 

Вчера като днес и утре

Краят на ХІХ век!!! 

Не е като да сме мръднали чувствително, м?... 🤔🤔🤔 

Ей тъй кат` стани-и-и!...

Да приемеш покана за приятелство от непознат и секунди след това месинджърът ти да изпищи, че имаш ново съобщение! БЕЗЦЕННО!

И в 90 % от случаите съобщението е… То е… Внимание!...

„Здрасти!”

Това – ако сме улучили покана от по-грамотен. Щото може и да е само помахващо емотиконче с надпис „HI!”

Следва изпълнено с очакване мълчание в смисъл "Твой ред е, bepce!". 

Това шубето е голям страх

 

-                     Не се притеснявате, госпожо! Гледайте на другата страна, ако искате! Много хора се страхуват от ваксината, а не бива. Куп тъпотии се изприказваха по темата, но най-много да усетите леко неразположение в някакъв момент довечера. Като излезете, вземете един парацетамол!...

-                     Не ме е страх от ваксината, а от иглата! – пояснявам.

Разчитам на разбиране, но не се надявам много.

Лаборантката ме поглежда малко в смисъл „Ти май не си много на център, госпУжа!”, но тактично си замълчава. Разбирам я. Познато ми е. Аз гледам по същия начин някой като ми излезе насреща с „Ми то… к`во ше кажат хората…”, без значение от казуса. Дето се вика, това шубето е голям страх, ма някои ни е страх от една тъпа игла, други – от тъпи клюкарки. Мен и от тъпанари ме е страх, ама това не е тема на разговор в момента.

После все пак решава да е мила:

-                     Нормално. Много хора ги е страх от игли.

Да, бе. Знам. Ама мен ме е грижа ТОЯ конкретно човек, дето в момента ти се поти в ръцете. Другите да вървят на… там, откъдето са излезли!... А – вЕрвай ми – ТОЗИ човек АДСКИ много се страхува от игли! Почти колкото от паяци. Ако не знаеш, да ти кажа – аз съм онази, дето навремето си беше залепила с тиксо страниците от учебника по биология, в които имаше снимки на паяци, за да не се отвори там случайно. Да, да! Същата, дето заради един тъп скакалец мръзна двайсет минути по гащи в банята, затискайки вратата, все едно скакалецът ей сега ще нахлуе с ритник и с кълбо напред.

Но.. млъкни сърце!

На ваксина съм. Тази – против ковид. И главата ми ще гръмне като противопехотна мина от въпроса дали ме е страх повече от тъпия вирус (който, между другото, го преболедувах веднъж, ама знаеш ли дали втория път няма да ме закове като пеперудка на стената) или от иглата. От ваксината категорично не ме е страх – оцелях като студентка в периода 1994-1999, за Бога! Няма ваксина, която да ме тръшне. Дето се вика, нас животът ни е ваксинирал.

Отделно дето по рождение… такова… Абе имаме си известни обременености…

С една колежка сме одрънкали по едно сутрешно кафе за кураж и сме взели безумното решение ей тук, сега и веднага да се ваксинираме. Не знам при другите хора как стават тия неща – разправят, че се искало обмисляне и информирано решение – ама аз решението го взех между три глътки капучино. Остави друго, ама и колежката повлякох!

Аз така и на зъболекар ходя, макар че там глътките бяха от друго естество, докато една приятелка-фармацевт не ме светна, че алкохолът притъпявал обезболяващите.

Всеки си има идиотските моменти.

Та!!!

Докато ми слага ваксината (между другото, не усетих нищо, признавам!), лаборантката рецитира заучения очевидно до гадене монолог:

-                     В следващите ден-два избягвайте физически натоварвания! Може да Ви заболи ръката на мястото на убождането, може да Ви втресе, да се появят грипоподобни симптоми, главоболие отпадналост… Избягвайте и алкохола…

Тука вече настъпва умерена тревога, която няма нищо общо с иглата.

-                     Докога?

-                     Поне ден-два.

Не, че съм много на зор, ама някак си отвътре ми идва да попитам: „Ама ден или два?” Щото ако антиваксърите са прави и ми остават броени дни живот, не е все тая, да му се не види.

Както и да е! Мисълта ми е… Ваксинирах се. Нямах грипоподобни симптоми. Нямах никакви симптоми всъщност. Алкохол не ми потрябва. След 16-и ноември ще пиша как е след втора доза.

Да нахлуем в библиотеката!

Не, че е Денят на будителите и не че работя в библиотека, но... докато нахлувате в МОЛ-ове, а не в училища и библиотеки, нямаме бъдеще, а само окаяно настояще. Минало имаме - да. И какво от това?!

О, чакайте! За библиотеките никой не ви иска сертификат. Сигурно затова и няма много Райни Княгини и Апостоли на свободата между стелажите. 

Честит Ден на будителите!

Няма да пиша за будителите, защото цяла книга смятам, че е предостатъчно. 🙂 Та за нея малко, ако позволите!

„И будителите били хора”!

Не вярвах в тая книга. Не вярвах точно по същия начин, по който не вярвам на децата си, когато ми казват, че могат да летят, но пък ми е мило едно такова... Но тя взе, че полетя. Мама Нинджа май беше единствената, която вярваше от самото начало. Аз – библиотекарката – се съмнявах във всичко. Все още не ми се вярва всъщност, а ето – вече втори тираж излиза.

Не е сбъдната мечта – по-хубаво е. Това е мечта, която дори не си имал, защото е твърде невероятна, пък тя взема, че се осъществява. Стоварва ти се с цялата си приказна отговорност и изведнъж хората започват да ти задават разни сериозни въпроси и очакват сериозни отговори, пък на теб само някакви смехории са ти в главата. Как например Алеко се криел да не го бият офицерите, как Вазов осъдил едно клето куче на смърт, как един действащ министър на правосъдието бил осъден на няколко инстанции за сватбарски бой… И все се оправдаваш, че не си професор Божидар Димитров (Леко да му е небето! Голям човек беше.) и не претендираш за академичност… и очакваш всеки момент някой да те забие дълбоко в неизвестното с въпрос от типа на „А знаете ли кои всъщност са тия прословути три морета, дето… такова… България била на тях?... Не? Тогава с какви очи сте седнала да пишете книга за такива големи хора, бе, госпожа?!...”

На всяка крачка дебне опасност да се издъниш като автор на толкова отговорен текст. Текст за будителите! За Ботев, Вазов, Алеко, Багряна… Иди оправдавай се, че си имал добри намерения.

Не е като с художествената литература. Да пишеш за такива титани на мисълта задължава, особено когато пишеш за човешкия им образ, за моментите, в които са били просто хора. А те са били такива, при това хора, пред които някои днешни претенденти за будителски статут са видими само под микроскоп. Да пропуснем имена, че е празник все пак! Ако все пак имате нужда да ги чуете, пуснете си довечера някоя новинарска емисия!

Та за днешния празник, като автор на книга за будителите, НИ пожелавам един ден да нямаме нужда от будители!

Помислете!

Ще разберете!

А дотогава - честит празник! ❤ 

Нас не ни е страх да се забавляваме!

А пък ние не се страхуваме да се забавляваме на Хелоуин, защото нямаме съмнение в ценностите си и любовта си към България. Страхуват се само несигурните! Мразят само слабите по ум и душа, непознаващите и уплашените. Светът е шарен и ние сме част от него. И същият този свят пет пари не дава дали го отричаме или приемаме – има го и ще го има. И ще е все така дразнещо шарен, разнообразен и приказен. Светът няма проблем да ни приема. Няма да се промени заради нас, но ние можем да се променяме, за да ни е по-уютно в него. Защото той може без нас. А ние дали можем без него? Ама наистина?!...

Не, милички. Патриотизмът е много повече от „аз няма да празнувам Хелоуин, щото е американски”. Патриотизмът е много повече от „не щем бежанци / гейове / черни / жълти / будисти / кришнари” и прочее „не щем”. Патриотизмът няма нищо общо с омразата, нетолерантността и кухия национализъм тип „Светът е тръгнал от българите, ние сме алфа и омега, искаме си обратно галактиката!”. Ако имате нужда да мразите, за да се чувствате патриоти, значи имате проблем и той не е в света, а във вас. Левски и Раковски, дето ги развявате като бойни знамена, са били велики, защото са обичали повече от всичко, а не защото са мразели.

И една шокираща информация: американците сложиха мартеници още преди няколко години! Щото не са патриоти колкото българина сигурно.

Та ние си се забавляваме на Хелоуин и това съвсем няма да ни е спънка утре да си поговорим и за будителите вкъщи с децата.

P. S. : Лакомствата ни са с коледен дизайн, но така е като чакаш последния момент за пазаруване. Всъщност има ли значение?... 

Новият колега

С колегите обсъждаме евентуално ново попълнение в колектива. Чува се, че се появил един кандидат за позицията и съответно моментално се събираме на спявка няколко клюкарки. Колежката, която го е видяла, ни снася информация, че е идвал днес на нещо като интервю може би. И моментално в един глас:

(Най-младата): - Хубав ли е?

(Ние останалите, покрай 40-те и нагоре): - Млад ли е?

Та после разправяйте ми, че първо се гледали образование и опит! 🙂 😁 

Още малко за "Седмият ангел"...

Навремето, когато ТРЯБВАШЕ да напиша „Седмият ангел”, нямах идея, че някой ден ще го видя на хартия, с лого на издателство, на което не се е налагало да предлагам душата си или поне бъбрек, за да го отпечата. Всъщност въобще не се надявах да го видя отпечатан. Идеята въобще не беше такава.

Не всички книги се раждат с идеята да бъдат издадени. Някои се раждат, за да спасяват положението, когато никой и нищо друго не е в състояние. Останалото е бонус, ако се случи. Не е задължително да са добри, но понякога са. Дали точно тази е добра, няма как точно аз да кажа.

При мен се случи. Факт! Все още не го вярвам напълно, но…

За мен „Седмият ангел” ТРЯБВАШЕ да се появи. Ако някак си е успял да стигне и да вас, мога само да ви благодаря и да се радвам.

Той, както знаете, е ърбън-фентъзи. Твърде далеч от онова, което (искам да) пиша обичайно! Иначе харесвам ърбън-фентъзито като жанр. Говоря като читател в момента. Създава ми усещането, че някъде край мен се случват чудеса. Че някъде наоколо има една друга реалност, само за привилегировани или само за онези, които имат дарбата да я видят.

А сега и малко като автор на (поне) един ърбън-фентъзи роман! Тоест като автор на ТОЧНО ТОЗИ роман!

Обичам си „Седмият ангел”, защото в известен смисъл той е най-личното нещо, което съм писала. Далеч не най-дълбокото, но със сигурност най-личното. Добро, лошо… няма значение. Лично е без в него да има и грам автобиография. Лично поради ред причини, но най-вече поради причината изобщо да се появи на бял свят като необходимост. Защото той БЕШЕ необходимост. Да, лично е!

Обичам го, защото е моето бягство от реалността… в реалността. Кой казва, че измислените светове и създания не са реални? Кой казва, че реалността е една?... Всеки има своята реалност и дори не е една. Всичко е точно толкова реално, колкото го искаме. Вярвам, че всеки път, когато някой напише книга, не просто пише книга, а създава нова вселена. Нещо като мини-Бог. Всеки път, когато се отдадеш на някоя фантазия, създаваш реалност, и тя е точно толкова истинска, колкото всяка друга. Матрицата в действие. Без хапчета – само на въображение!

Обичам си „Седмият ангел” и защото ме срещна с едни от най-прекрасните хора в живота ми. Едни от първите след Мария и Мама Нинджа, които повярваха, че „има хляб” в мен – екипът на Издателство "Потайниче". Още си пазя оня първи имейл – „С удоволствие ще издадем Вашата книга! Ще се радвам да се чуем, за да обсъдим подробностите.” Понякога си го отварям, за да му се порадвам. Топли като пухкаво одеяло и чаша горещ шоколад в зимна вечер.

Доскоро си пазех и един SMS, който получих в 7:20 сутринта от първия читател на „Седмият ангел” преди 17 години: „Снощи беше страхотно! Искам още!” Все още се забавлявам с мисълта как точно бих обяснила на някого, че не, не е това, дето си го мисли – ние с тоя човек за книги сме си говорили снощи до 02:00 посреднощ в някакъв чат. Но пък би била ситуация точно в духа на „Ангела”.

Но стига за мен!

Нямам представа до колко души е стигнал „Ангелът”, но се надявам тези, които са го открили, да са усетили поне част от магията, която го създаде. И да са повярвали, че Ангелите съществуват.

Тук!

Сега!

Гневни!

Цинични!

Уплашени!

Порочни понякога… но Ангели.

Точно като всички нас!