Още веднъж за "обратната психология" у нас

Това с бойкота на големите вериги за храна си беше изначално погрешно замислено, така че не разбирам защо е това кахърно вайкане заради лесно предвидимия сигурен резултат. Пред нашего брата тариката тия благородни призиви за единност никога не са минавали, та сега ли!

Той си е направил сметката още преди да си се сетил да го агитираш да не пазарува. Направил си е сметката, че баш днес, баш заради бойкота ще има далавера – промоции, отстъпки, едно-друго… И нали… да не се мине! Той по време на ковида не се спря да препуска по магазините, дори при вероятността да умре, а вие сега… Моля ви се! Пък ти като си гламав, протестирай си там колкото щеш. Ако случайно вземеш да пробиеш, и за него ще има. Празно няма!

А всъщност можеше да е толкова лесно! Трябваше просто да кажат: „Утре – всички под строй в хипермаркета! Пазарувайте като за последно, да видят тия изедници!“ На бас, че и хлебарките нямаше да стъпят!

У нас просто е така!

За ранното ставане - откровено

На училище съм тръгнала на 6 години. Горе-долу от тогава та досега ми се налага да се боря със себе си сутрин. С други думи, АЗ НАИСТИНА МРАЗЯ да ставам рано! И няма абсолютно никакво значение в колко съм си легнала предната вечер, дали не съм мигвала или съм спала 18 часа. Просто МРАЗЯ да ставам рано!

Хуните още не го знаят това за мен, но са достойни мои наследници в това отношение, особено по-големият. Сутрин върви и спи по улицата към училище, а разстоянието е твърде кратко, за да имаме време да се разсъним. Малкият също си подремва ходейки, но си трае. Той е стоик по душа, не се оплаква, когато е наясно, че с това няма да промени нищо. Ние с брат му сме по-слаби характери и си мрънкаме.

-             Защо винаги бързаме сутрин? – не без причина пита Престолонаследник №1 някъде изпод новоотгледаната си коса „а ла ранните Бийтълс“ и три качулки.

-             Защото се налага да ви будя по половин час и накрая пак да ви изритвам полузаспали от леглата. Ако ставахте по-навреме, нямаше да бързаме толкова – вкиснато обяснявам.

-             А защо не ставаме навреме?

-             Аз си ставам дори много навреме, вие сте тия, които не могат да отлепят. Може би ако вечер лягате по-рано, за да се наспите по-добре…

-             Това какво общо има? На мен не ми е проблем, че лягаме късно – проблемът е, че ставаме твърде рано! – заковава той неоспоримия факт.

Мисля си… бе не е като да не е прав. Аз цял живот съм така, но е твърде рано да го отчайвам с подобни признания. Нека сам научи гадните малки тайни от света на възрастните като му дойде времето!

Неделята е такъв един ден...

„Неделята е тъжен ден за хора, / усещащи един от друг умора…“ (Валери Петров)

 

Неделята натрапчиво мирише на понеделник, но не достатъчно, че да убие удоволствието от миризмата на кафе, желирани бонбони и активен мързел. Тя е реанимацията на седмицата, в която човек има възможност да изхвърли от организма си токсините от принудителния социален живот, дето всички го водим през делничните дни. Първи закон на интроверта!

В неделя имаш право да не отключваш вратата, освен ако като мен предишния ден не си забравил да купиш хляб. Тя е за хора, общуването с които е като спа процедура. Или за теб самия, което си е същото, освен в някои тежки случаи. И определено не е за хора, от които си уморен.

Само в неделя имам избор на кого да вдигна телефона и кого да отсвиря, на кого да върна съобщение, на кого на свой ред да досаждам с тайната надежда, че ще ми отговори – защото е неделя все пак и той също има право да ме отсвири!

Неделя е ден за лоши идеи и тъпи решения, които при добро стечение на обстоятелствата така и не осъществяваме. Но да не забравяме, че понякога от най-тъпите решения всъщност се появяват най-ценните резултати. Не, не говоря за деца, макар действително появата им понякога да е резултат от безмерна глупост.

Неделя е за писане на романи, които никога няма да довършим. И за четене на чужди такива, които изненадващо довършваме.

За редуциране на контактите в телефона. Някои заминават в тефтера, за да не заемат ценно място. Четирима така и не можах да се сетя кои са, та още са на изчакване.

За седмичната баня, ако вярваме на мълвата. Това вече го отметнах.

За кафе. Споменах ли кафето? Много ми е важно в неделя! Та неделята е ден за кафе с желирани бонбони, които сте успели някак да разделите с децата. И за шоколад, ако сте късметлии. Със стафиди!

Ден за вдъхновение.

За внимателно почистване на оръжия и брони, защото утре все пак отново е понеделник и пак ще сме принудени да се правим на социални и добре възпитани.

Неделя е ден за вкъщи.

Боб, Том и Пешо

Това са Боб, Том и Пешо. Тримата живеят у дома от известно време насам.

Боб не се забелязва лесно. Той по принцип има проблем, характерен за много хора – непрекъснато си губи главата. Днес по изключение главата е налична, но пък си е изгубил тялото и едното око. Вярвам, че всички сме имали такива дни. Иначе е бивш ключодържател.

Том (правият) пристигна по коледа. За втора поредна година в писмото до Дядо Коледа на Престолонаследник №2 фигурираше „двуметров скелет“, така че добрият старец най-накрая развя бялото знаме пред тази упоритост и донесе желаното. Допускам, че в лицето на Престолонаследник №2 си отглеждам бъдещ анатом или нещо подобно. Поне се надявам да е това, де.

Слава богу, скелетът все пак беше само 30-сантиметров. Иначе щеше да се наложи на мен за следващата коледа да ми носи за подарък по-голям апартамент. Собственикът му го кръсти Том.

Том също си има слабо място – ключиците. Непрекъснато се налага да му ги наместваме. И такива хора познавам.

Седналият и съответно най-едър е Пешо. Че как иначе! Той е член на семейството най-отскоро и е единствения с нашенско име. И, разбира се, няма слаби места. Питах хуните защо така са го кръстили, като предполагах нещо свързано с размера на Пешката и щипка национална гордост…

Ми не било това. Както се очакваше, хуните са над тия неща. Отговорът на Престолонаследник №1 беше подробен и отлично аргументиран:

-              Защото вече имаме Боб. Сашко кръсти неговия Том и искаше и този да е Том, но после решихме, че това е много тъпо име за скелет, така че стана Пешо. Освен това погледни го! Прилича на уморен старец.

Унищожителна логика!

Та Боб, Том и Пешо вече са винаги някъде наоколо. Предимно Том и Пешо. Боб ту изчезва, ту се появява в по-голяма или по-малка цялост, но най-вече без глава. Във всяка фамилия има поне по един такъв роднина. Ако няма, значи може би въпросния роднина си ти. Тримата са тихи, непретенциозни и се разбират идеално, независимо от националността си – постижение недостижимо за мнозина от живите.

Но знаете ли кое им е най-хубавото? Имам предвид освен това, че са тихи. Осигуряват ми поне по един час пълна хармония на ден, когато хуните се заиграят с тях. Е, не всеки ден, но достатъчно често, за да ги заобичам.