Завръщане в бъдещето!!!

 Завръщане в бъдещето!!!😁😁😁

Напът към "Бабина душица"...

Едно време, докато следвах във Велико Търново, избягвах да споменавам от кой край съм, защото неизбежно се стигаше до момент, в който някой, ако трябваше да ме спомене, викаше „абе оная влаинката“. Иначе казано, иди обяснявай, че нямаш сестра и че във Видин се намират и такива, които не шпрехат влашки. И не умеят да плуват. Еле я, ако мога да цитирам бабата от оня стар виц.

По някое време обаче ми светна, че като кажа, че съм от Северозапада, хората почват да гледат по-така. Впечатляват се един вид, да не кажа, че започват да се притесняват донякъде. Все едно очакват ей сега да вкарам половинка люта ракия на две-три юнашки глътки, да се сбия с двама-трима брадати космати рокери, след което да почерпя цялата кръчма, докато нижа огърлица от зъбите на същите тия рокери. Хората, за които Северозападът е само понятие, си мислят, че тук сме ня’кви пълни ретарди и най-голямата ни грижа след тази кога да се напием, е кого да пребием за закуска. Пардон! Да го „прекинеме“.

Помислих, помислих, пък реших да не развалям магията. И започнах не чак да си измислям, ами да разказвам истории. Добре де, от време навреме и си измислям, ама ако сте от потърпевшите, се радвайте, че поне не споменавам имена! За Северозапада и без друго няма особен смисъл да си измисляш, щото истината винаги е по-шашава. А ако все пак почнеш да си измисляш, то е за да тушираш малко нещата. Иначе никой няма да ти повярва. А аз не стига че съм от Северозапада, ами съм и от Видин.

Нали знаете онова място, в което казват, че детството се брои за военна служба, Дунав не тече накъдето трябва, слънцето не изгрява и залязва накъдето трябва, а комарите са с размерите на добре охранени яребици. Градът, за който легендата твърди, че до момента е единствения, в който навремето е регистрирано ПТП между автобус и… кораб. (Не си правете труда – Гугъл нищо не знае по въпроса, вече съм проверила!) Градът, преживял десетки наводнения, като след онова от март 1942 г. дори има предложение да бъде преместен. Е, не го преместили. Вместо това, по стара местна традиция всяка година след неизменната забрана за къпане в реката, градският плаж почернява от народ. Тук забраните са възприемани като предизвикателство, ако още не сте го разбрали.

А, да. През 2018-а имаше една идея да се отцепим от България и да пробваме да се прикачим към Румъния, ама нещо се разсъхнаха нещата. Казах ви, че истината е по-шашава от всичко, което може да се измисли!

Та като представител на Северозапада и по-конкретно на Видин, тая година ще гостувам на Монтана – другото лице на това необяснимо място – по време на Фестивал на народната кухня и занаятите "Бабина душица".

Признавам си, един от най-големите ми кошмари винаги е бил да не би някога да ме привикат в някое кулинарно шоу. Досега лежах на това ухо, че не съм толкова забележима, докато не ми писа "Апостолицата" Ели Лозанова, за да ме покани да се присъединя тази година към фестивала. Вика ми, „трябват ти само носия, дървена лъжица и някоя стара бабина рецепта“. Нямаше откъде да знае, че със същия успех можеше да ми каже, че ми трябват само космическа совалка и диплома за ядрен инженер например. От така изброените, само дървената лъжица ми звучеше като постижимо условие за участие.

 „Мотото е „Писатели готвят“, разправя ми още тя.

Точно това ме тревожи, бих казала. Така де, казах ѝ го.

От една страна хич не искам да отказвам, щото както и да го погледнеш, си е чест, нали… ама като се знам какъв съм писател, ме обзема тревога, а като се сетя пък какъв съм кулинар, започвам направо да се задушавам. Не че нещо, но в личния ми рецептурник влизат шедьоври като макарони, варени в ракия вместо във вода, салата със сода бикарбонат вместо със сол, леща с протеин вместо брашно, спагети със сос „Четири сирена“ и пудра захар, печено пиле със заливка от кока-кола, самовъзпламеняващи се свински черва и въобще… изобщо… абе схващате. До неотдавна в кухнята мъжът ми ме наричаше „Бедствие мое!“.

Въпреки това на 7-и юни (събота) съм в Монтана и каквото дървена лъжица покаже. Носия изрових някаква. Верно, че в нея приличам на пристрастена към храната самодива-повлекана, ама си е носия. Допускам, че проблемът не е в одеждата. И дървена лъжица си имам. Остава да измисля само как да реша драмата с готвенето така, че да не отровя някого или да не подпаля нещо.

P.S. Изображението е виждането на ChatGPT за българска народна кухня, че не ми се занимава със спорове на тема авторско право.

И пак е Денят на библиотекаря

Ако не ви се чете ОТНОВО за книги, библиотеки и библиотекари, продължавайте да скролвате надолу! Да се опазим взаимно, защото аз СЪМ библиотекар и като всеки такъв в някои отношения съм почерпила опит и от Библиотекаря, особено когато става дума за хора и предмети, които не демонстрират необходимото уважение.

Как така кой Библиотекар?

Ако си задавате този въпрос, значи не наблягате много на Тери Пратчет, а трябва! Щом е с голяма буква, може да е само един Библиотекар. Тежи около 136 килограма, малко е недружелюбен понякога, обича банани, носи бухалка, за да озаптява разбеснелите се книги (бих добавила и читатели) и е покрит с червеникава козина. Някога е бил човек и може би си е имал име… нещо като д-р Хораций Щръклицошап например… но след един магически инцидент днес е просто орангутан-библиотекар и много държи да си остане тези двете неща. 🐒

Това библиотекарите се оказаха неочаквано интересно племе, макар не чак колкото Флин Карсън, който си остава абсолютното УАУ, разбира се. Нека пак някой каже, че зубърите не са секси!

Аз навремето попаднах сред тази малко странна общност напълно случайно, така че няма как да си приписвам особени заслуги. Това обаче не означаваше, че няма да се възползвам максимално от така създалата се ситуация.

Разбира се, нямах никаква представа в какво нагазвам, когато попаднах сред тези хора и, като се замисля, беше си малко точно като във филма „Библиотекарят“. (Да, по това време на годината леко ми се обостря обсесията от Ноа Уайли и негови Флин.) Може би само без екшъна, ако не броим онези читатели, които понякога много искат да откъснат главата на някого от нас. Щом все още не се разхождам из библиотеката препасала меча Екскалибур, с бухалка в ръка или нарамила Копието на Съдбата, значи нещата са под контрол.

Нямах представа, че ще ми се наложи например да слушам „Лунната соната“ на Бетховен и „Едно ферари с цвят червен“ на Слави Трифонов… едновременно… по време на литературна премиера. Или че ще правя справки за отглеждане на охлюви, козметични практики сред траките, задължения и правомощия на службите за сигурност и разваляне на черна магия. Не едновременно, слава богу! Също, че ще се срещна с хора, които иначе виждаме само по телевизията… и ще видя как ореолите на някои от тях угасват, а други засияват по-ярко. И съвсем нямах представа, че не джедаите, не и Дарт Вейдър, а именно библиотекарите владеят Силата!

Въобще за много неща нямах представа… да не кажа, че за нищо я нямах… но се получи. Магия!

Все още не си мечтая да съм орангутан, но понякога наистина си мечтая за бухалка. Или поне за Екскалибур.

🍀Честит празник на библиотекаря, но не само! 🩷 Честит празник и на читателите 📖 , на обсебените от книгите и фантазиите 🧚‍♀️ , на любителите на бягства в измислени светове 🦸‍♀️ , на мечтателите 🧛‍♂️ , на омагьосаните от думите 🧙‍♂️ ! Честит празник на всички, които владеят Силата, все едно къде по веригата от думи се намират! ❤️

О, и да не забравяме онзи безкрайно точен съвет на Нийл Геймън, който никога няма да се уморя да споделям! За всеобщо спокойствие, моля, послушайте го! Все пак това е Нийл Геймън, а аз съм библиотекар преди всичко. Може и да не нося бухалка, но това не означава, че нямам поне една на разположение.

Понякога имам нужда да бъда сатиментална

Понякога имам нужда да бъда сантиментална и идиотски глупава. Ей така – за малко, без излишни усложнения, без последствия, без летален изход. Нищо, че винаги съм твърдяла, че глупостта отдавна трябваше да е криминализирана и приравнена с тежките престъпления срещу личността.

♦️Да гледам глупави филми и да чета посред лято още по-глупави романи за коледни чудеса. И да им вярвам! Даже в Дядо Коледа да повярвам пак като на пет!... Не вярвам само, че някой е способен да приготви коледна вечеря без да подпали кухнята поне веднъж.

♦️Да слушам едно и също парче до откат, до забрава, до полудяване, докато не го намразя! Докато не започна да го чувам и насън. Докато не събуди демони! Ангелите са лесни.

♦️Да вървя по ръба на тротоара като по въже, а някъде отдолу да е пропаст.

♦️Да напиша любовно писмо, което като Бетховен да започна с „Мой ангел, мое всичко, мое второ Аз!...“, а после да го унищожа преди да го е прочел който и да било. Защото… нали… ако аз ви обичам, защо това да е ваша работа?!... А писането на любовни писма си е отделен вид изкуство.

♦️Да посрещна изгрева на брега на Дунав (Това например Джулая на Камен бряг стана тривиално! На стената на Баба Вида си е за ценители!), а телефонът да мълчи, но не защото съм седнала върху него и съм го направила на сол, а защото в момента с всички всичко е наред и нямат нужда от мен. Всъщност е хубаво от време на време да не трябваш на никого, поне за малко, никой да не те чака, никой да не те тегли нанякъде.

♦️Да отида на първа и последна среща. Едновременно! Абе да скъсам с някого преди да сме били заедно. Или той с мен! Въобще драма да има, която да обърнем на комедия. Тя чуждата драма често пъти си е комедия, а скъсването след една определена възраст става по-мотивиращо от флирта. (О, момент! Това вече съм го отметнала… Няколко пъти. Но пак не бих се отказала, ако падне случай.)

♦️Да се усмихна на непознат, който да не ме помисли за луда. Какво като вали като из ръкав, а аз нося неразтворен чадър, шляпам в най-дълбоката възможна локва и е ден за всичко друго, но не и за усмивки?!... (И това съм го правила.)

♦️Да отида на концерт на FIVE FINGER DEATH PUNCH и да крещя с тях на най-неприличната част от „Wash It All Away“. Или на DUBIOZA KOLEKTIV. При тях няма неприлична част, защото всичко е неприлично и откровено до престъпление. Все някога…

♦️Да се облека в безобразно пъстри дрехи, ама толкова пъстри, че да докарват мигрена на всеки, който ме погледне. Например в розов карго панталон. (Боже, как мразя розовото!) И да боядисам косата си в зелено, с лилави кичури.

♦️Да си разделя сандвич с бездомно куче на тираджийски паркинг. Проститутките предпочитат кафе и цигара или поне така твърдят.

♦️Да си купя нещо евтино и абсолютно ненужно, което да забравя, че притежавам. Хендмейд. Или книга. И да го открия случайно след десет години.

♦️Да хлътна по някоя филмова звезда като на петнайсет и да вярвам, че ме чака зад следващия ъгъл. Щом Мат Деймън може да се скрие от фенове в някакъв бар и после да се ожени за барманката, защо някой ден Вин Дизел да не потърси убежище в библиотеката например… Да, знам, че е женен! (Що пък баш Вин Дизел ми дойде наум, нямам идея. И мен ме изненада. По принцип имам фетиш към дългите коси, ама…)

♦️Да осъмна в компанията на някого, който знае защо от 2003 г. не слушам DEFTONES, въпреки че ги обожавам.

♦️Да срещна приятел, когото не съм виждала от двайсет и голямата зима години. Или от миналия живот. И да (не) сме се променили. Нямам предвид на лице и килограми – там е ясно, че промяната е драстична и не към добро.

♦️Да отворя стар албум и да срещна себе си, студено накъдрена (голяма грешка!), 52 килограма, с дънки чарлстон, наивна до безобразие.

♦️Да спра да съм гневна. Или да стана още по-гневна.

♦️Да си спомня, че светът е точно толкова романтичен, колкото ние си го направим. Защото…

 „Светът вече не е романтичен, но някои хора все още са. Не позволявай на света да победи!“ /из сериала „Али Макбийл“/

Пак за ваксините! Нека ви разкажа за 26 февруари 2024 г.!

Гледам, тече дебат дали ваксините против варицела и менингит да влязат в задължителния календар. И хем ми идва да се изсмея, хем да се разплача.

Нека ви разкажа как прекарах един ден от живота си!

По-конкретно за 26 февруари 2024 г.

Най-дългият ден не в годината, а в живота ми. Денят, в който линейката откара големия ми син и мен от Видин до София. Денят, в който, докато следях на телефона трасето на прохода "Петрохан", чудейки се кога, по дяволите, ще стигнем до проклетата София, той ми повтаряше от носилката „Мамо, аз май съм по-добре, нали…“, докато аз виждах как гасне, а половината му тяло беше посиняло от изяждащата го бактериална инфекция.

Денят, в който имах чувството, че времето тече назад.

А всичко започна като най-обикновена варицела. Нали знаете? Оная тъпа шарка, дето всеки я е карал в някакъв момент, но все някак минава. И аз я карах в V клас, имам поне два белега и още помня каква гадост беше. Понякога е малко гадно, ама минава.

Е, добре дошли в ада – понякога не минава! И нямате представа дали вие или детето ви няма да изтегли късата клечка, след която тъпата шарка ще се превърне в сепсис, който буквално изяжда тялото.

При сина ми не мина. При синът ми отвори портите на ада. В рамките на седмица разви бактериална инфекция, а после – сепсис. Знаете ли какво е сепсис? Това е отрова.  В рамките на двайсет и четири часа половината му тяло се поду и посиня. На практика умираше. Нещо го изяждаше отвътре.

И тогава някак извадихме късмет!

Някой в МБАЛ "Света Петка" АД, гр. Видин разбра какво става, обади се на когото трябва, потърси помощ, за което ще съм благодарна и от оня свят, ако съществува. А може просто наистина да е било късмет, не знам. Знам само, че на 25 февруари (неделя) постъпихме в детското отделение, а на 26-и вече пътувахме към София със сирени и всички екстри. Беше студено. Ужасно студено! А детето ми изгаряше и ме уверяваше, че няма проблем, „топло е, бе, мамо“. Беше сюрреалистично. Все още не го приемам като реално случило се и едва ли някога ще мога.

Мога по секунди да предам тези няколко дни, но няма. Ще си ги отнеса ей така, защото са си мои и не мисля, че някой има право на тях. Детето ми трябва да ги забрави, а другите нямат право на тях.

И така, накратко – операция по спешност, буквално минути след пристигането ни в УМБАЛСМ "Н. И. Пирогов". Операция, в която буквално половината тяло на детето ми трябваше да бъде отворено и изстъргано от заразата. Никога няма да мога адекватно да благодаря на д-р Николай Патоков, който оперира, нито на екипа. Никога няма да забравя как при приемането и прегледите, след всички снимки и консултации чух по време на консултацията по телефона някой отсреща да казва: „Това дете е МНОГО ТЕЖКО!!!...“ Тогава може би умрях вместо него. И пак някак вярвах, че има надежда. Това е „Пирогов“, мамка му! Ако там не могат да правят чудеса, то къде?!...

Избрах да вярвам на тези хора. Не познавах никого от тях, но избрах да им вярвам, както не съм вярвал на никого другиго. Избрах да вярвам толкова силно, че в момента, в който д-р Патоков се появи потънал в пот пред мен посреднощ и ми каза „Детето е с опасност за живота, но не е безнадеждно!“, някак си бях сигурна, че ще оцелее. Защото ИСКАХ да съм сигурна. Защото исках да вярвам, че когато правиш всичко възможно, нещата се случват. (Знам, че твърде често не се случват – не съм тъпа!)

Шест дни в реанимация, през които всяка сутрин се събуждах с мисълта, че не знаех, детето ми оцеляло ли е и тази нощ. Оцеля! Последва един месец в Детска хирургия - Пирогов, чийто екип завинаги ще остане част от семейството – д-р Едмонд Рангелов, д-р Стефан Стоилов, д-р Радостин Радушев (Д-р Радушев, не знам защо Коко и досега настоява, че трябва да се казвате Георги! Помислете върху това!), д-р Георги Иванов, д-р Вилиана Нансенова, д-р Деница Кофинова, медицинските сестри Десислава Милчева, Ваня Кирилова и всички техни колеги, чиито имена не помня, но помня по друг начин...

Помня и как доста по-късно една от сестрите ми каза: „През цялото време държахме връзка по телефона с линейката, питах ги как е детето и си мислех ИЗПУСКАМЕ ГО!!!“.

А после още един месец в Отделението по изгаряния и пластична хирургия за затваряне на раните и присаждане на кожа там, където такава вече липсваше, където проф. Мая Аргирова беше повече от човек и професионалист.

Напомням: всичко това – заради една варицела!

Оная, заради която влачите бебетата си на „варицела-партита“, че да я изкарали по-малки, че тогава било по-леко. Оная, заради която няма да ваксинирате децата си, щото Бил Гейтс щял да ви чипира и да ви открадне скъпоценното ДНК. Дано цената да си струва решенията ви! Онази, която можете да си спестите с една ваксина, ама нали сте се нагълтали с гугъл-истории за странични ефекти!

(За информация, аз не бях поставила ваксината, просто защото нямах представа, че вече я има и в България, пък било то и срещу заплащане.)

Изписаха ни от „Пирогов“ в началото на май. Два месеца! Два месеца не е чак толкова много, нали? Зависи обаче как и къде ги карате.

Синът ми и досега не иска да си съблече тениската пред мен, защото крие белезите си. Къпе се в банята и излиза облечен. Когато го накарам да я вдигне, за да погледна какво се случва, ми казва: „Не искам. Аз съм грозен!“, а аз започвам да му обяснявам защо белезите са секси и защо жените си падат по мъже с белези. Някой ден може да ми повярва. Не го лъжа. Жените си падат по мъже с белези от история. Но най-вече си падат по ЖИВИ мъже!!!

Та помислете пак по темата! Но помислете хубаво! А ако все пак решите, че ще пропуснете ваксината, да знаете, че съм на разположение за кръводарител. Просто за всеки случай!

Змията

Някога змията била символ на върховната мъдрост. После се появило християнството и нещата малко се променили, да не кажа прецакали. Змията пак си останала подстрекател да си любопитна гад, но вече не било толкова "cool". Змията станала първообраз на греха да искаш да знаеш. Ако досега не сте знаели, че е грях, вече знаете. Някъде по това време сигурно се е появил изразът „Недей да знаеш много!“. Всезнайковците станали досадна подробност от пейзажа и основна причина светът да не е идеален.

То, като се замислиш, да знаеш не е голяма далавера, а на моменти си е направо животозастрашаващо. Историята казва, че камара народ е платил прекаленото знание с главата си. То жертвоприношения, то клади, то народен съд, то… Абе схващате. Змията е неудобна, непонятна и непредвидима. Тя е пълна липса на контрол. Чист инстинкт! Не я разбираш. Не можеш да я опитомиш. Не можеш да я предвидиш.

Абе стига философии! Искам да кажа, че днес ходихме с децата да разгледаме змиите и гущерите в гостуващия терариум във Видин. Имаше и една тарантула, която предпочетох да пропусна – имам си граници на издръжливост все пак, а паяците, дори домашните, са далеч отвъд моята. Всичко с повече от четири крака ме изкарва от релси и разум, при това ме изкарва с писъци.

Но винаги съм харесвала влечугите. Има нещо необяснимо съвършено в тях, почти магично и със сигурност мистично. Все едно наистина знаят нещо повече от теб. И ти много… ама НАИСТИНА МНОГО… искаш да го научиш!

А всъщност… сигурен ли си, че искаш?... Мисълта ми е… за знанието се плаща и напоследък гони по цена хероина например.

Да ви кажа, не трябва да ви е страх от змиите в частност и от влечугите като цяло. Те нямат никакво желание да се забъркват с нас/вас. С хората обаче имайте едно наум! Особено с онези, които ви напомнят за влечуги.

Обичам да говоря за книги

Аз освен за книги и всичко свързано с тях, за друго не мога да говоря. Е, тези дни май ми се случва по-често да говоря за татуировки, кражби на луксозни автомобили и за съдова хирургия, но то пак е заради книгите. (Господи! 😕😕😕 В главата ми се върти някаква непонятна информация за рисковете от тромбоза след директна анастомоза. Защо, по дяволите, знам нещо подобно и въобще така ли се пише това чудо?!... 🤔) Така става, когато не си сигурен какво ти се пише, но за сметка на това си повече от сигурен, че ти се пише до степен да спиш по четири часа на нощ, за да смогнеш на откачената си муза.

Както и да е!

Та поговорихме си с Деси Петрова от БТА - Видин за книги по повод вчерашния Ден на книгата и авторското право и много се старах да не звуча прекалено налудничаво. Когато това безкрайно мило момиче едва ли не ми се извини, че все още е новобранец, първата ми мисъл беше: „За бога, недей да я плашиш! Дръж се нормално!...“

Сега не знам защо си спомних, че преди трийсет и голямата зима години, като все още прохождащо в рокендрол-вселената хлапе, отмъкнах от съседи един брой на списание „БТА Паралели“ заради снимка на BON JOVI. Все още не съжалявам. BON JOVI са религия!

Ох, пак се отклоних! За книгите ми беше мисълта. 

Който вече е нагазил в света на писането и издаването, вероятно няма да прочете нищо ново. На останалите – дано ви е интересно! Аз трябва да ровя за тая тромбоза и за това как се прихващат тракери на коли.

Бъдете здрави и, ако може, не пишете! Четенето е достатъчно трудно. 💙💙💙

ЛИНК - в снимката!!!

Беше дълга седмица...

Беше дълга седмица, но от ония, които още в понеделник вече са станали твърде дълги, а в петък вечер вече присядаш на ръба на издръжливостта си, душа и тяло тръпнат от преумора след двудневно препускане на токчета, писане на три ревюта на книги и подготовка на две литературни премиери, в главата ти е паприкаш, от който на моменти не можеш да изровиш имената на децата си, и ти се иска единствено да вдигнеш наздравица със себе си.

Но поради някаква налудничава причина ти се иска още малко от същото!

Премиерата на „Из дневниците на Стела Д.“ и Даниела Златкова мина като по мед, масло, вода и каквото още се сетите. Беше особен вид удоволствие да наблюдавам реакциите на деца, родени през 2010 година или там някъде, които с изумление откриха, че нямат монопол върху музиката на METALLICA например. Че скучните им родители някога също са куфеели на парчетата от „Master of Puppets“ и „Kill `Em All“ и са опитали за първи път чужди устни под звуците на „This Love“ на PANTERA.

Опа! Това последното беше през 90-те.

Както и да е! Разбрахте ме. Ако им бяхме казали, че с родителите им като деца сме яздили динозаври, нямаше да се впечатлят толкова!

А после видях на живо Мира Добрева‼️ (Изкушавам се да сложа цяла кошница червени удивителни.)

Мира не оправда очакванията и опасенията ми и това беше най-страхотното нещо, което можеше да направи, не само за мен, но и за всички хора, които дойдоха на срещата. Тя всъщност ги разби на пух и прах и показа защо е именно Мира Добрева.

Всички очаквахме ЗВЕЗДА със самочувствието на ЗВЕЗДА. Можеше да пристигне с всички претенции на света или поне на България, да капризничи колкото си иска. Дето се вика, заслужила си го е, заработила си го е и никой не може да ѝ го отрече, независимо дали я харесва или не! Вместо това обаче тя се оказа един безкрайно мил, земен и обаятелен човек със своите притеснения, своите лични истории, уроци и признания и с наистина чудовищна харизма.

Поговорихме с нея за зависимите и съзависимите, за столетниците и старостта, за големите житейски борби и малките, но съществени победи…

И да. Останаха разплакани хора след нея, но от ония, които плачат, защото най-накрая усещат, че някой ги разбира и вече не са сами.

Та… беше дълга седмица! От ония, след които знаеш, че си на мястото си. ❣️

Още веднъж за "обратната психология" у нас

Това с бойкота на големите вериги за храна си беше изначално погрешно замислено, така че не разбирам защо е това кахърно вайкане заради лесно предвидимия сигурен резултат. Пред нашего брата тариката тия благородни призиви за единност никога не са минавали, та сега ли!

Той си е направил сметката още преди да си се сетил да го агитираш да не пазарува. Направил си е сметката, че баш днес, баш заради бойкота ще има далавера – промоции, отстъпки, едно-друго… И нали… да не се мине! Той по време на ковида не се спря да препуска по магазините, дори при вероятността да умре, а вие сега… Моля ви се! Пък ти като си гламав, протестирай си там колкото щеш. Ако случайно вземеш да пробиеш, и за него ще има. Празно няма!

А всъщност можеше да е толкова лесно! Трябваше просто да кажат: „Утре – всички под строй в хипермаркета! Пазарувайте като за последно, да видят тия изедници!“ На бас, че и хлебарките нямаше да стъпят!

У нас просто е така!

За ранното ставане - откровено

На училище съм тръгнала на 6 години. Горе-долу от тогава та досега ми се налага да се боря със себе си сутрин. С други думи, АЗ НАИСТИНА МРАЗЯ да ставам рано! И няма абсолютно никакво значение в колко съм си легнала предната вечер, дали не съм мигвала или съм спала 18 часа. Просто МРАЗЯ да ставам рано!

Хуните още не го знаят това за мен, но са достойни мои наследници в това отношение, особено по-големият. Сутрин върви и спи по улицата към училище, а разстоянието е твърде кратко, за да имаме време да се разсъним. Малкият също си подремва ходейки, но си трае. Той е стоик по душа, не се оплаква, когато е наясно, че с това няма да промени нищо. Ние с брат му сме по-слаби характери и си мрънкаме.

-             Защо винаги бързаме сутрин? – не без причина пита Престолонаследник №1 някъде изпод новоотгледаната си коса „а ла ранните Бийтълс“ и три качулки.

-             Защото се налага да ви будя по половин час и накрая пак да ви изритвам полузаспали от леглата. Ако ставахте по-навреме, нямаше да бързаме толкова – вкиснато обяснявам.

-             А защо не ставаме навреме?

-             Аз си ставам дори много навреме, вие сте тия, които не могат да отлепят. Може би ако вечер лягате по-рано, за да се наспите по-добре…

-             Това какво общо има? На мен не ми е проблем, че лягаме късно – проблемът е, че ставаме твърде рано! – заковава той неоспоримия факт.

Мисля си… бе не е като да не е прав. Аз цял живот съм така, но е твърде рано да го отчайвам с подобни признания. Нека сам научи гадните малки тайни от света на възрастните като му дойде времето!

Неделята е такъв един ден...

„Неделята е тъжен ден за хора, / усещащи един от друг умора…“ (Валери Петров)

 

Неделята натрапчиво мирише на понеделник, но не достатъчно, че да убие удоволствието от миризмата на кафе, желирани бонбони и активен мързел. Тя е реанимацията на седмицата, в която човек има възможност да изхвърли от организма си токсините от принудителния социален живот, дето всички го водим през делничните дни. Първи закон на интроверта!

В неделя имаш право да не отключваш вратата, освен ако като мен предишния ден не си забравил да купиш хляб. Тя е за хора, общуването с които е като спа процедура. Или за теб самия, което си е същото, освен в някои тежки случаи. И определено не е за хора, от които си уморен.

Само в неделя имам избор на кого да вдигна телефона и кого да отсвиря, на кого да върна съобщение, на кого на свой ред да досаждам с тайната надежда, че ще ми отговори – защото е неделя все пак и той също има право да ме отсвири!

Неделя е ден за лоши идеи и тъпи решения, които при добро стечение на обстоятелствата така и не осъществяваме. Но да не забравяме, че понякога от най-тъпите решения всъщност се появяват най-ценните резултати. Не, не говоря за деца, макар действително появата им понякога да е резултат от безмерна глупост.

Неделя е за писане на романи, които никога няма да довършим. И за четене на чужди такива, които изненадващо довършваме.

За редуциране на контактите в телефона. Някои заминават в тефтера, за да не заемат ценно място. Четирима така и не можах да се сетя кои са, та още са на изчакване.

За седмичната баня, ако вярваме на мълвата. Това вече го отметнах.

За кафе. Споменах ли кафето? Много ми е важно в неделя! Та неделята е ден за кафе с желирани бонбони, които сте успели някак да разделите с децата. И за шоколад, ако сте късметлии. Със стафиди!

Ден за вдъхновение.

За внимателно почистване на оръжия и брони, защото утре все пак отново е понеделник и пак ще сме принудени да се правим на социални и добре възпитани.

Неделя е ден за вкъщи.

Боб, Том и Пешо

Това са Боб, Том и Пешо. Тримата живеят у дома от известно време насам.

Боб не се забелязва лесно. Той по принцип има проблем, характерен за много хора – непрекъснато си губи главата. Днес по изключение главата е налична, но пък си е изгубил тялото и едното око. Вярвам, че всички сме имали такива дни. Иначе е бивш ключодържател.

Том (правият) пристигна по коледа. За втора поредна година в писмото до Дядо Коледа на Престолонаследник №2 фигурираше „двуметров скелет“, така че добрият старец най-накрая развя бялото знаме пред тази упоритост и донесе желаното. Допускам, че в лицето на Престолонаследник №2 си отглеждам бъдещ анатом или нещо подобно. Поне се надявам да е това, де.

Слава богу, скелетът все пак беше само 30-сантиметров. Иначе щеше да се наложи на мен за следващата коледа да ми носи за подарък по-голям апартамент. Собственикът му го кръсти Том.

Том също си има слабо място – ключиците. Непрекъснато се налага да му ги наместваме. И такива хора познавам.

Седналият и съответно най-едър е Пешо. Че как иначе! Той е член на семейството най-отскоро и е единствения с нашенско име. И, разбира се, няма слаби места. Питах хуните защо така са го кръстили, като предполагах нещо свързано с размера на Пешката и щипка национална гордост…

Ми не било това. Както се очакваше, хуните са над тия неща. Отговорът на Престолонаследник №1 беше подробен и отлично аргументиран:

-              Защото вече имаме Боб. Сашко кръсти неговия Том и искаше и този да е Том, но после решихме, че това е много тъпо име за скелет, така че стана Пешо. Освен това погледни го! Прилича на уморен старец.

Унищожителна логика!

Та Боб, Том и Пешо вече са винаги някъде наоколо. Предимно Том и Пешо. Боб ту изчезва, ту се появява в по-голяма или по-малка цялост, но най-вече без глава. Във всяка фамилия има поне по един такъв роднина. Ако няма, значи може би въпросния роднина си ти. Тримата са тихи, непретенциозни и се разбират идеално, независимо от националността си – постижение недостижимо за мнозина от живите.

Но знаете ли кое им е най-хубавото? Имам предвид освен това, че са тихи. Осигуряват ми поне по един час пълна хармония на ден, когато хуните се заиграят с тях. Е, не всеки ден, но достатъчно често, за да ги заобичам.