Понякога имам нужда да бъда сатиментална

Понякога имам нужда да бъда сантиментална и идиотски глупава. Ей така – за малко, без излишни усложнения, без последствия, без летален изход. Нищо, че винаги съм твърдяла, че глупостта отдавна трябваше да е криминализирана и приравнена с тежките престъпления срещу личността.

♦️Да гледам глупави филми и да чета посред лято още по-глупави романи за коледни чудеса. И да им вярвам! Даже в Дядо Коледа да повярвам пак като на пет!... Не вярвам само, че някой е способен да приготви коледна вечеря без да подпали кухнята поне веднъж.

♦️Да слушам едно и също парче до откат, до забрава, до полудяване, докато не го намразя! Докато не започна да го чувам и насън. Докато не събуди демони! Ангелите са лесни.

♦️Да вървя по ръба на тротоара като по въже, а някъде отдолу да е пропаст.

♦️Да напиша любовно писмо, което като Бетховен да започна с „Мой ангел, мое всичко, мое второ Аз!...“, а после да го унищожа преди да го е прочел който и да било. Защото… нали… ако аз ви обичам, защо това да е ваша работа?!... А писането на любовни писма си е отделен вид изкуство.

♦️Да посрещна изгрева на брега на Дунав (Това например Джулая на Камен бряг стана тривиално! На стената на Баба Вида си е за ценители!), а телефонът да мълчи, но не защото съм седнала върху него и съм го направила на сол, а защото в момента с всички всичко е наред и нямат нужда от мен. Всъщност е хубаво от време на време да не трябваш на никого, поне за малко, никой да не те чака, никой да не те тегли нанякъде.

♦️Да отида на първа и последна среща. Едновременно! Абе да скъсам с някого преди да сме били заедно. Или той с мен! Въобще драма да има, която да обърнем на комедия. Тя чуждата драма често пъти си е комедия, а скъсването след една определена възраст става по-мотивиращо от флирта. (О, момент! Това вече съм го отметнала… Няколко пъти. Но пак не бих се отказала, ако падне случай.)

♦️Да се усмихна на непознат, който да не ме помисли за луда. Какво като вали като из ръкав, а аз нося неразтворен чадър, шляпам в най-дълбоката възможна локва и е ден за всичко друго, но не и за усмивки?!... (И това съм го правила.)

♦️Да отида на концерт на FIVE FINGER DEATH PUNCH и да крещя с тях на най-неприличната част от „Wash It All Away“. Или на DUBIOZA KOLEKTIV. При тях няма неприлична част, защото всичко е неприлично и откровено до престъпление. Все някога…

♦️Да се облека в безобразно пъстри дрехи, ама толкова пъстри, че да докарват мигрена на всеки, който ме погледне. Например в розов карго панталон. (Боже, как мразя розовото!) И да боядисам косата си в зелено, с лилави кичури.

♦️Да си разделя сандвич с бездомно куче на тираджийски паркинг. Проститутките предпочитат кафе и цигара или поне така твърдят.

♦️Да си купя нещо евтино и абсолютно ненужно, което да забравя, че притежавам. Хендмейд. Или книга. И да го открия случайно след десет години.

♦️Да хлътна по някоя филмова звезда като на петнайсет и да вярвам, че ме чака зад следващия ъгъл. Щом Мат Деймън може да се скрие от фенове в някакъв бар и после да се ожени за барманката, защо някой ден Вин Дизел да не потърси убежище в библиотеката например… Да, знам, че е женен! (Що пък баш Вин Дизел ми дойде наум, нямам идея. И мен ме изненада. По принцип имам фетиш към дългите коси, ама…)

♦️Да осъмна в компанията на някого, който знае защо от 2003 г. не слушам DEFTONES, въпреки че ги обожавам.

♦️Да срещна приятел, когото не съм виждала от двайсет и голямата зима години. Или от миналия живот. И да (не) сме се променили. Нямам предвид на лице и килограми – там е ясно, че промяната е драстична и не към добро.

♦️Да отворя стар албум и да срещна себе си, студено накъдрена (голяма грешка!), 52 килограма, с дънки чарлстон, наивна до безобразие.

♦️Да спра да съм гневна. Или да стана още по-гневна.

♦️Да си спомня, че светът е точно толкова романтичен, колкото ние си го направим. Защото…

 „Светът вече не е романтичен, но някои хора все още са. Не позволявай на света да победи!“ /из сериала „Али Макбийл“/