За дълговете и хората

Понякога така се получава, че трупаме тежки дългове към тежки, трудни хора. „Хора без морал, но с ценности“. Хора, които най-вероятно няма да си потърсят раздаденото никога, но ти държиш на всяка цена да им се издължиш, защото иначе все едно влачиш канара на гърба си. Ставаш с нея и лягаш с нея и няма мърдане, няма отърване, няма дишане. Тези хора могат да си позволят да те забравят, защото ти няма да можеш да забравиш тях. Не че на тях им пука, де. Но на теб ти пука и още как!

А когато върнеш дълга си, разбираш, че всъщност нищо не е свършило. Дългът, веднъж натрупан, веднъж върнат, става само по-голям. Но вече не ти тежи. Моралният ти компас неусетно е изгубил фабричните си настройки и е намерил нови посоки, в които да те води. Посоки, в които е и трънливо, и стръмно понякога, но пък друг път, когато най-малко го очакваш, някой те подхваща и те измъква на безопасно място. Е, после може и да те застреля, разбира се, ако ситуацията го изисква, но… „никога няма да е в гръб“. Около тях винаги си в конфликт със съвестта си, понякога и със закони – човешки, морални и божии, – но никога със себе си. Около тях излизаш от клишетата, пренаписваш правилата, преразпределяш граници – свои и чужди. Теглилките в кантара на душата ти се променят.

И започваш да губиш. Губиш неща и хора, от които не ти е стискало да се отърсиш дотогава, или не си имал сили, но внезапно е станало жизнено необходимо. Да разчистиш около себе си! Няма по-голям дълг за връщане към онзи, който ти е показал как става и ти е връчил метлата… или оръжието.