Музиката в главата ми

Аз може и да съм здраво закачена за писането, но истината е, че много често мисля в музика, особено когато става дума за хора. Не знам дали всеки има аура, но около мен всеки има музика. Имам песен за почти всеки, когото познавам. Не любимата му песен, не музиката, която слуша, а музиката, която поради някаква причина зазвучава в главата ми всеки път, когато го видя или дори само се сетя за него. Положението е такова, че понякога виждам някого на улицата и преди дори да съм се сетила кой беше този, мозъкът ми вече е натиснал „Play“. Все едно точно този човек е причината това парче да съществува.

Не съм търсила обяснение – не ми трябва. Главата ми и без това е пълна с купища ненужна информация. Кога например би ми потрябвало да знам колко глинени плочки е имало в библиотеката на Ашурбанипал? Над 30 000 са, ако на вас ще ви свърши някаква работа, де.

Не мога да го обясня, въпреки че понякога има някаква логика. Например някой ми е пускал парчето сто пъти. Или случайно е звучало, когато сме се запознали. Случва се и край! Мозъкът ми все едно подписва договор за вечни времена – този човек върви с тази музика. Точка!

Затова от години не слушам DEFTONES. Обожавах ги, особено „Lucky You“. Открих ги благодарение на един приятел, но вече не се получава. Чино Морено вероятно все още си пее „… So if you’re feeling lucky, come and take me home…“, но аз знам, че човекът, към когото съм прикачила точно това парче, няма как да се прибере. И ако си го пусна пак, вече не чувам музика. Чувам липса.

По-често обаче няма никаква логика. Човекът просто се сдобива с песен. Без конкурс, без кастинги, без право на обжалване. Понякога е заради някоя реплика или дори само заради поглед. Понякога е заради нещо, което дори не успявам да запомня.

Имам хора, които са рокбалада от 80-те. От онези леко захабени парчета, които звучат още по-добре именно заради драскотините на времето и заради които спираш колата на аварийни и усилваш докрай.

Имам хора – чист хардкор. А в реалността говорят толкова тихо, че трябва да съм на сантиметри от тях, за да ги чуя.

Имам хора, които са народна песен. Не защото са старомодни, а защото носят усещането за вкъщи.

Имам хора като тежък южняшки блус в дъждовна вечер.

Като среднощно танго.

Или k-pop.

Като концерт пред 100 000 души, след който ушите ти пищят още поне два дни.

А имам и хора, които звучат като тишина. Ама истинска. Музикантска тишина. Преди цели епохи един китарист ми каза, че понякога и тишината е музика. Тогава май не разбрах много-много какво има предвид, но после срещнах такива хора.

И между другото, имам си и няколко, с които в главата ми моментално започва да дъни „Най-щастливият ден“ на КОНТРОЛ. Сигурна съм, че всеки си има такива.

Абе странно нещо е паметта! Някои помнят лица, други помнят дати, аз помня саундтраци. Случвало ми се е да срещна някого и да не мога да се сетя откъде го познавам, но песента му вече е тръгнала. Проблемът е, че с годините се е получила една абсолютно побъркана плейлиста. След DEFTONES започва да се раздава Паганини, а после идват QUEEN. После на сцената започват музикален дуел Гари Мур и Албърт Кинг. След тях – Шостакович. RAMMSTEIN застъпват след Бетховен. Цигулки, китари, орган, барабани, бас, тромпет, dark bass-boosted vibes… Пълен хаос! И хаус също понякога.

И точно когато си мислиш, че вече няма какво да те изненада, в главата ми като цунами всичко бива пометено от бедствието „Baby Shark“ или „Арам-зам-зам“. Хората с малки деца ще ме разберат…

И сега си давам сметка, че ако аз имам песен за почти всеки… Ами то може и аз да съм песен в главата на някого.

….

Боже! Само ми кажете, че в ничия глава не вървя в пакет с „Baby Shark“! А ако все пак в нечия глава се случва, моля за най-искрени извинения за впечатлението, което съм оставила!