Под дъжда

Трябва да е било някъде 2011 година, ама още го помня и, като се сетя, започва да ме наболява ниско долу отзад.

М-не, не е това, дето току-що си го помислихте. Засрамете се, да му се не види!

И така, лято е. Напуснала съм престижната работа в библиотеката преди две години и съм започнала далеч не толкова престижната, но – оказва се – два пъти по-доходоносна като шивачка. Като се сетя за оня период от живота си винаги, се сещам и за една бивша и настояща колежка, която също е шила дрехи и пръсти преди да издрапе до библиотеката: „Еб#м ти висше образование! Като шивачка вземах два пъти повече!” Фактите са си факти, но не за това ми е думата.

Та сутрин е, лято е, време твърде женско. Когато излизам, слънцето изгрява с кеф. Аз съм по секси черно потниче, камуфлажен панталон и…. джапанки. (Знам какво си мислите. Не си го и помисляйте, ако искате да оцелеете до следващия си рожден ден!)

Докато да пресека булеварда, на слънцето вече не му е кеф. Някой там горе явно е направил фундаментална грешка, когато жена му е задала ВЪПРОСЪТ: „Мислиш ли, че съм напълняла?”. Съответно докато преполовя пътя, вече се е видяло, че ще ни заплющи не просто дъжд, а библейски потоп.

Предприемам предварително обречен опит да изпреваря времето. Неуспешен, разбира се. Дъждът ме хваща буквално по средата на дестинацията. Нито е да се върна, нито да продължа. Чадър нямам. Единственият ден в годината, в който съм решила, да го забравя, разбира се! Що пък да не улуча деня, в който Ной ще пише продължение на Библията! И като си знам късмета, няма да съм сред спасените на кораба му. Не че нещо, ама не вярвам да успее да ме причисли към някой вид категорично. Поне десетина пъти в живота ми съм чувала да се чудят: „Що за човек си ти?!” и последваща констатация „Ти не си човек!”.

Накъдето и да тръгна, ще прогизна, така че звъня на мъжа ми. Да скача в колата и да ме спасява преди да съм станала на земноводно. Пък и като си знам късмета, нищо чудно да ме удари гръм, докато ония горе се разберат Е ли дебела госпожата или не е.

Мъжът ми не вдига. Супер!

Подслонила съм се под козирката на едно кафене, която даже себе си не успява да опази от пороя. За около 8 секунди прогизвам до гащи, така че просто въздъхвам и решавам да продължа. Мога да си злобея и по пътя, после ще убивам! Все пак работя в шивашка фирма. Това – не във връзка с убиването. Като пристигна, все ще изровя някой чифт бракувани панталони или поне парче плат да се преоблека. Не е като да не са ме виждали по бельо колежките. Не съм от срамежливите.

Точно след две минути започвам да намирисвам на мокра овца. Не стига, че ме вали порой, ами и поради лятната жега, в комбинация с влажността, се потя за трима.

Вече съм се предала и просто искам да додрапам до фирмата. Не знам защо – логиката казва да се прибера вкъщи. По време на бедствие не очаквайте много адекватни реакции, а при мен – по принцип не очаквайте!

И тъкмо съм стигнала – прогизнала и злобна като настъпен кротал – до едно кръстовище, когато…

Не съм сигурна какво точно се случва всъщност. Там има много дървета, на които като цяло се радвам, когато температурата мине 20 градуса по Целзий, но точно в момента от цветовете им е нападало по тротоара нещо ужасно лепкаво и хлъзгаво. Стъпвам по-смело от необходимото и…

Значи падането е въпрос на майсторство. Неслучайно в уроците по разните там бойни изкуства и силови спортове е ключов момент. Аз никога нищо не съм тренирала, което значи, че като падна, падам а-а-адски впечатляващо и самоунищожително. Проклетите джапанки се хлъзгат и двете в един и същи момент. Даже помня как се изравняват с носа ми, колкото и да оре в облаците въпросният по принцип. Че и го задминават!

Съответно пльосвам се по г… Добре де – гръб… гъз, мамка му! Мъжко падане отвсякъде!!! Плясвам се по гъз в някаква противна лепкава гадост, дето… Със замах и елеганс, непостижим и при най-добро желание!

А в един от входовете на съседната кооперация са се свряли двама младежи, очевидно излезли от съседния фитнес-клуб. Здрави момчета, дума да няма! Определено по-здрави от мен, ама аз съм на ръба на пълното озверяване, че и далеч отвъд, което си е неоспоримо предимство. Дели ни един чемшир и направо ги виждам как проточват вратове да видят какви ги върша в това бедствие.

И докато се търкалям и пързалям в оная мизерия, си мисля: „Само някой от тия да се е подсмихнал, ще му пусна кръв, кълна се!!!” Не посмяха да се засмеят. Един чемшир явно не е достатъчно сигурна защита. И не е, повярвайте ми!

Изчезнаха, не разбрах как и накъде. Много бързо стана!

И точно в тоя сюблимен момент ми звъни телефонът. Мъж ми!

Кротвам се смирено под пороя на една пейка в очакване онези двамата да си подпишат смъртните присъди и вдигам.

-              Да?

-              Здрасти, мило! Аз чух, че ми звъниш, ама като видях какво е времето навън, реших, че е по-важно да прибера прането от терасата. Какво става?

Хич не ми пука, че върху мен се изливат кофи с вода. Не ми пука и че тая лепкава гадост е навсякъде по мен. Искам някой да умре.

-              Все тая! – докарвам членоразделна реч някак. – Вземи едни панталони и чифт гащи и идвай на кръстовището на „Кокиче”!

-              Гащи?!... – недоумява той.

-              Гащи!

Нямам сили да обяснявам, а той инстинктивно долавя, че не е моментът да пита за подробности.

Затварям, щото от злоба ми трепери и косата, и не се знае колко невъзпитана мога да стана, та просто сядам и си чакам. Отгоре ми се излива потоп, ама не ми дреме. Прогизнала съм и съм мръсна като за три световни бедствия напред.

Разгеле, по едно време спира старото ни „Пежо”, дето миналата година замина на вторични. Отварям врата със замах и мъжът ми като ме видя в тоя ми бедствен натюрел, направо рече и отсече:

-              В тоя вид?!... В колата?!?!?!... Не!!!!

-              Ти бъзикаш ли се с мене, бе?!

-              Чакай!

Извади от багажника една плажна хавлия, която си пазим за семейни вечери под звездите, дето почти никога не се случват по план, просна я старателно на предната седалка и чак тогава ме пусна да вляза.

А оня ми ти дъжд си ме пере, не е като да не е. Вие да не си помислихте, че е спрял?!... Ама злобата ми вече се е трансформирала в някакво извънземно дзен-състояние, в което ми е все тая дали ще ме вали още пет минути или ще убия някого.

Влизам аз и той тръгва към фирмата, а аз смъквам всичко мокро, мизерно и лепкаво от мене и оставам по сутиен. Буквално!

-              Ей сега само ни трябва да ни спрат катаджиите – подхвърля той.

-              Вервай ми, мило… ако сега точно ни спрат катаджиите, ще има мъртъвци! – съскам, докато се опитвам да вляза в сухите гащи, които е донесъл.

Как да е, пристигам на работа, в сухи гащи и панталон, който ми е твърде широк, поради което се е наложило да го привържа с парче въже за простир за пране, щото колан нямам, разбира се. И една от колежките, дето пуши на входа, ми вика:

-              Ми то в тоя порой ли? Шефа рече, че няма проблем да почнем по-късно. Що си бързала толкова? Ти как всъщност стигна дотук?...