За Осло като за Норвегия или шест дни в бъдещето

И така, снощи стъпих отново на родна земя след шест дни в Норвегия и по-конкретно в Осло.

Винаги съм знаела, че северът е моето място, но по технически причини, а именно – месторождение и някои други подобни, съм ситуирана в югоизтока на Европа. НЕлошо място също, но… Така де. Да не влизаме в подробности!

Поради някаква причина имам странна слабост към Финландия. Не, това, че едни от любимите ми рокгрупи са от там, няма (почти) нищо общо. Когато обаче ми падна възможността да стигна до Осло, си казах, че по-близо може и да не може някога, та просто прегърнах идеята.

И така, на 26 ноември изприпках по чорапи (буквално) на борда на Луфтханза в посока заветния север. А по чорапи, защото на летището така да се каже чарът ми се оказа недостатъчен, та се наложи да събуя ботите и да махна колана на дънките (слава богу, дънките ми позволиха да не свалям), за да се уверят, че не пренасям нищо, освен прелест. И добре, че с това приключиха изискванията им (защото на места прелестта ми е видимо в повече), за да няма излишни, най-вече психологически травми и за мен, и за служителите от сигурността на летището. До момента смятах, че имам вид на леко смахната, но предимно будеща доверие личност. Е, явно не и за летищния контрол, което като цяло е добре. Някак успокояващо е да го знам.

Успокояващо е и че нищо от ония неща, дето съм ги гледала в „Разследване на самолетни катастрофи”, не ни сполетя, защото аз съм от най-ревностните фенове на поредицата. Иначе имаше моменти, в които си припомнях някои серии, признавам си. Поне докато стюардесите на Луфтханза не ме почерпиха с шоколадчета с логото на компанията. После кротнах.

На летището в Мюнхен поспортувахме малко, колкото да се уверим, че сме изпуснали връзката за Осло и да разберем, че се налага да чакаме следващата около шест часа.

Продавачката на сандвичи знаеше четири езика. Четири езика, бе! Може и повече да са, но на четвъртия успяхме да се разберем какво искам, та не се наложи да пробваме на други да търсим контакт. Иронията е, че в сърцето на Германия се разбрахме на… руски, понеже моя милост не шпрехен дойч, английският ми се оказа крайно недостатъчен в един момент, а на испански и „здрасти” не мога да кажа.

В крайна сметка добрахме се до Осло, както сигурно вече знаете – смятам, че достатъчно напоително отразих тези шест дни в снимки, два от които изкарах на крилете на Луфтханза. Общо взето, усещането беше като шест дни в страната на Дядо Коледа.

Не знам има ли смисъл да разказвам какво видяхме в столицата на Норвегия. Видяхме един много, ама много различен свят. Подреден, чист, спокоен, с мрачно време и слънчеви хора, които още от ноември са готови за празниците в края на декември и всъщност вече празнуват. Видяхме и библиотеки, разбира се – затова отидохме, в крайна сметка.

За тях мога да разказвам до следващата Коледа поне и пак нищо няма да успея да предам. Това просто трябва да се види.

В блед опит да опиша ситуацията в норвежките библиотеки, мога да кажа, че хората там творят бъдещето. Не, че ние тук правим нещо по-различно – просто основата е много различна. Ако те имат основа като за отбранителна крепост, ние имаме основата на къща. Което прави предизвикателството пред нас още по-неустоимо всъщност. Но ако искате да видите истински чудеса, библиотеките на Осло са мястото. По улиците на града няма толкова хора, колкото видяхме само в една от тях.

„Социалните мрежи вече не са толкова актуални”, ни каза един от норвежките колеги, докато ни разказваше за чудесата в своята библиотека, оправдавайки се, че са в източен квартал на Осло (Tøyen, който е населен предимно с имигранти), а както знаем, източните части на големите градове винаги са кварталите на бедните. Не се бях замисляла за това, докато той не го спомена, ако трябва да съм откровена. Все още го осмислям, но като че ли е прав. И в един от „бедните” квартали на Осло, който ми се видя по-добре уреден, по-чист и въобще по-богат от нашите „богати” такива, този човек беше създал библиотека, която остава отключена след края на работното време на библиотекарите. Ей така – на доверие! Хайде сега си представете, че това се случва тук и… Именно!

А у нас социалните мрежи все още са основен източник на „информация” и база за вземане на „информирано решение” по редица въпроси – от здравеопазване до политика и социални проблеми. Оттук можем да започнем разговора за разликите между „там” и „тук” и всъщност да го приключим. Въпросът за необходимостта от библиотеки и тяхната функция всъщност въобще не е въпрос – това е изпит по оцеляване за всяка нация.

Библиотеката Deichman Bjørvika например е библиотека като от ХХІІ век поне. 80 % от жителите на Осло в някакъв момент са там и то не само защото на първия етаж има кафене. Само за уикендите има над 11 000 посещения. Мащаби, които дори не успявам да си представя. Само за мащаб – по последни данни в града живеят над 600 000 хиляди души, а ако броим и свързаните с града населени места вече гонят милион. Да, знам, че София е към два милиона. И колко от двата милиона, мислите, че минават през Националната библиотека например?...

А в Националната им библиотека имат над 19 000 заглавия, свързани с България и то не защото имат нездрав интерес към децата ни, както една част от нашенците се опасяват. Просто са нация с афинитет към знанието, колкото и да ни се чудят на акъла понякога или може би точно затова.

Въпреки това сърцето ми като че ли остана в онази несравнимо по-малка библиотека в източния „беден” Tøyen, която никога не затваря, дори и когато се налага сутрин да чистят невъобразими гадости след някоя орда подрастващи гангстерчета, да събират опаковки от пица и „кебап” или когато установяваш, че някой е задигнал един от телевизорите. Остана в детския им отдел, където не можеш да пристъпиш, ако си навършил 16 години. Знаете ли, че те са създали отделен свят?... Свят, в който да си дете е привилегия.

И там се ходи по чорапи, между другото. Въобще тия дни често ми се налагаше да съм по чорапи, така че за полета обратно към България може да се каже, че почти бях свикнала.

Мисля си и че, не на последно място, разбрах защо беше онази истерия сред нашенци, че норвежците щели да ни крадат децата. Защото ако можеха да видят Норвегия и хората ѝ, децата ни сами биха избягали там. Мен, за съжаление, никоя норвежка двойка не направи опит да ме осинови насила, така че отново по чорапи се наложи вчера да изпитам кармата на Луфтханза като мой превозвач. Всички самолети кацнаха благополучно, при това на точните летища, което със сигурност нямаше да се случи, ако аз пилотирах.