Новогодишна равносметка

Нова Година е и не ми пука дали ви е писнало да се спъвате в нечии (равно)сметки. Такъв е моментът. По Коледа – сарми, по Великден – козунаци и яйца, по Нова Година – равносметки. Ако не ви харесва, скрол надолу и до нови срещи! Фейсбук може и да има домоуправители, ама едва ли сте вие.

Та за РАВНОсметката…

То вярно, че положението по правило е „сметката е тука – парите ги няма“, но да погледнем за миг над злободневието, поради липса на пари, за които да губим сън и спокойствие! Ей така – за разнообразие! После ще имаме цяла година да убеждаваме света и себе си, че по-големи мъченици от нас няма.

Не знам за вас 2022 година как мина и остана ли ви време за нещо покрай постоянната необходимост да изтупваме гънките на реалността и логиката след всеки по-близък контакт със себеподобни, но аз някак напук продължавам да упорствам да ми се случват някакви неща в личен план. Неща извън здраво, щастливо и спокойно семейство имам предвид. Ако очаквате да прочетете нещо, което ви засяга пряко, това е моментът, в който имате последна възможност да продължите надолу.

Все още ли сте тук? Чудесно! И така!...

След леко инфарктен старт в началото на март, навръх най-женския празник, се случи втората ми историческа книга – „И будителките били жени“ – с моменти от живота на цяло едно съзвездие от велики жени, за които просто ТРЯБВА да се говори. Знам, че жените, за които си заслужава да се говори, са милиони, но и тези са едно отлично начало. Maria Peeva или иначе казано великолепната Мама Нинджа видя в тази идея потенциал, който аз – признавам си – нямаше да видя и след сто години. И се оказа права. Мама винаги е права! Все пак това е жена, която седи на върха на една малка империя, състояща се от поне петима мъже, ако не броим домашните любимци, които също са преобладаващо мъже. Не е точно жена, с която може да се спори. Аз поне не се осмелявам. Каже ли ти да пишеш, просто сядаш и пишеш. Точка! Което е добре – не се оплаквам, дори съм благодарна, защото нейният сайт на практика беше шампионския ми трамплин преди няколко години и причината да започна да гледам на писането по различен начин. Да си правиш удоволствие, дразнейки хората, е едно, но да установиш, че куп непознати вземат съвсем насериозно това, което пишеш, си беше стряскащо преживяване, дума да няма! Все още е, ако трябва да съм честна. Някак си на устата ми все е нещо от рода на: „Абе, хора, вие сериозно ли…?!...“ Мисълта ми е… Абе вие сериозно ли…?!...

Но както и да е!

През май се появи на бял свят и вторият ми роман („Мълчанието помежду ни“). Същият, дето веднъж – вече готов – преди петнайсетина години го затрих безвъзвратно заедно с още камара заготовки за велики литературни творби заради една гадна флашка и бях решила да не правя опит да го възкресявам. Като не ме ще, и аз не го ща. Светът ще мине и без него. Ама не мина, ама не изцяло по моя вина и заслуга. Скъса ми една каруца нерви, докато го завърша, особено накрая, когато исках двамата основни герои да са истински, за да ги удуша лично… но ей го – излезе, за което отговорността е до голяма степен на г-н Богданов от Bukvite\Буквите и на факта, че знае как да рита в кокалчетата крайни интроверти като мен, които много искат да пишат, ама никак не вярват, че има смисъл. Пък и после тая мъка нечовешка с реклама и разпространение, когато вече не ти дреме, защото три(ста) други идеи се бият като за последно в главата ти и са напът да ти разцепят черепа, за да хукнат по света преди да си ги съсипал…

И премиера имах даже. Жестока просто, най-вече заради Александър Венциславов и Yanitsa Ivanova, които направиха някаква достатъчно мощна магия, та в един момент дори не исках вече да избягам. Аз обикновено изпитвам непреодолимо желание да офейкам, ако около мен се съберат повече от трима души.

А най-якото е, че се е задал и третият – „My Hell“. Моля, не възприемайте това като заплаха! Явно не успях да разочаровам Христо Пацов със „Седмият ангел“ (което ужасно ми вдигна самочувствието – няма да лъжа), или поне не дотолкова, че да се откаже от мен да речем. Та сега е решил Издателство "Потайниче" да инвестира в мен нерви, време, средства и надежди още веднъж. И звучи така, все едно вярва в тоя роман повече от мен, което е не просто хубаво, а направо размазващо, защото няма такава тръпка като тази издател да вярва в теб повече, отколкото ти сам си вярваш като писател. Обикновено е обратното.

Видях и Осло – северът, в който ще можете да ме откриете, когато се преродя, щото в настоящото прераждане нещо се оплете. Сбърканото ми чувство за ориентация малко обърка нещата, което не е непременно лошо. Югоизтокът на Европа си е школовка, каквато и „адската седмица” на американските тюлени не може да ти даде.

Така че… да. Надявам се 2022 да е била поне толкова удовлетворяваща за всички, но още повече се надявам 2023 да я удари в земята по същия показател. Само без тъпия ковид-19, ако може. И без война. И с по-малко сополи вкъщи. И с едни минус 15 кила, ако не е твърде нахално. За четиридневна работна седмица мисля да се пазаря догодина. Да не бъдем чак такива максималисти, налЕ…

Хайде весело посрещане! И не се вземайте прекалено насериозно! Светът е оцелял, защото се е смял.