Писането ни събира

Че с писане трудно се оцелява или си е направо невъзможно, това е ясно. Понякога си е каторга за нищо. През повечето време всъщност. Така де, нищо, което да подкараш с двеста по магистралата. Нищо, на фона на което да си правиш екзотични селфита със скъпи тропически коктейли. Нищо, което да облечеш за звездно парти. Нищо, с което да си платиш околосветски круиз.

Но с писането дори лаици като мен печелят други неща. Печелим спокойствие, самочувствие, хармония, равновесие. Здрава психика. Това последното май е печалба колкото за нас, толкова и за онези, които са обречени да ни познават отблизо. Печелим своето място, когато нито едно друго не е успяло да стане „нашето”. Или си го създаваме сами.

Но най-вече, печелим умове и души. Печелим хора. Хора, като Tonyia Agapia, които срещу още малко писане намират начин да те накарат да повярваш, че може би има повече смисъл, отколкото си допускал. Писането ме запозна с Тоня, а сега си имам топло кашмирено шалче, при това точно навреме. В събота летя за Осло, където шалчето ще влезе в употреба по предназначение. Имам си и книга за из път със стихове, които някой е написал вместо мен. Топлина за тялото, топлина и за душата.

Би било наглост да искам повече. Е, аз съм си нагла по принцип, де (има солиден брой хора, които ще го потвърдят без да се колебаят), но точно сега не съм. ❤