Когато започваш да пишеш нова история, е като среща с ново гадже. Надеждите и очакванията са големи, но истината е, че нямаш представа какво да очакваш, и дразнещо често нищо не се получава. Хубавото на историите е, че можеш да излезеш на среща със следващата, докато все още „движиш“ поне още пет, а някъде на заден план изчакват своя момент поне още двайсет и пет в различни фази на изоставеност. И никой не ревнува, не прави сцени, не ти крещи...
Грешка! Понякога ми крещят, но досега нито една не ме е зарязала обидена, освен една, за която се оказа, че се налага да познавам тънкостите на спешната медицина и на първия учебник се отказах. Търпеливи са, безкрайно по-търпеливи от хората.
Та спъна се в мен поредната идея – досадна, настоятелна, направо нагла – и мисля да ѝ дам шанс, пък да видим. Аз на хората може и да не обичам да давам втори шанс (понякога и първи не ми се дава), защото виждам как ги пилеят през пръсти и зъби, но на една добра история – винаги, колкото са ѝ необходими, за да се получи. Ако стане – стане. Ако не, остава в архива, пък някой внук, правнук току виж я открил и довършил. Дето се вика, няма зор.
Така де, чувала съм, че понякога издателите дават зор, а редакторите може и на бой да ти налетят заради един абзац, но засега не ми се е случвало. Дай боже на всеки писател да му дават зор издатели, но засега това е положението! С трима издатели съм работила, но за разлика от историите в главата ми, нито един все още не ми е крещял и не е направил опит да ме удуши например, а съм сигурна, че съм им давала поводи.
И така, начало... поредно! Фолклорът и реалността си подават ръка, за да прекроят света!
