Да си призная, не бях въодушевена от идеята да ходя на визита при Негово Високопреосвещенство митрополит Даниил. Не мога да изтъкна конкретна причина, така че не дълбайте! Да ме питате защо, не бих могла да дам точен отговор, ако ще животът ми да зависи от това. Общо взето, усещането е като да не съм за там. Не съм за нищо, свързано с вярата и то не защото нямам желание да бъда. Просто нещо дълбоко и съдбовно не ми достига – осъзнавам го! Може и да компенсирам някой ден, а може и да не. Каквото – такова! Във всеки случай имам много неща, за които да дължа обяснение.
Не съм свикнала да мисля за себе си като за вярващ човек, още по-малко пък за добър човек, въпреки че вярвам и искам да съм добра. Но, както казваше навремето великият Тодор Колев, „понякога желанието е по-голямо от възможностите”.
Иначе аз вярвам. Вярвам с отчаянието на човек, който няма избор. С отчаянието на удавник, който понякога няма на кого друг да разчита, освен на Бог. Вярвам като човек, който прие своето кръщение напълно осъзнато, на 19 години, в опит да намери още едно парче от себе си и не само. Дали го намери - отделна тема!
Но в същото време съм и рязка. Гневна съм, може би жестока дори. Съвсем осъзнато – признавам си. Няма да се оправдавам с времето, в което живеем. Времето е такова, каквото си го направим в крайна сметка.
Уморена съм често пъти… през повечето време всъщност! Не съм глупава обаче (надявам се отчаяно, защото това ми е спасението като че ли!) и имам капацитета да осъзная, че мястото ми не е там. Че преди мен там трябва да са други, по-добри от мен. Всекиму според заслугите, а моите определено не стигат, знам си го, приела съм го и това не ме натъжава в никакъв случай. Както казах, не съм глупава, въпреки че имам други недостатъци и то в доволно количество.
Така се случи, че – благодарение на други хора! – се оказах в невъзможност да откажа да отида на това посещение във Видинска митрополия. Все едно пък някой ме е канил, нали... А познавам хора, които биха дали мило и драго за нещо подобно! Опитах да се измъкна – признавам си! Не много явно, за да няма обидени, но опитах. Пак казвам – нямам работа там, където други са по-заслужили да бъдат, а и вероятно им е по-необходимо, макар че… кой знае! Но в крайна сметка не винаги и не всичко зависи от мен.
Отидох. И беше… Хмм! Как да го определя?...
Беше смиряващо всъщност, което не ми се случва често и ме „изкарва от зоната ми на комфорт”.
Аз съм човек на конфликта, на предизвикателството и на съмнението. Харесвам шума на света, макар и под формата на запис от рокконцерт например, докато вървя към библиотеката. Харесва ми (или поне така си мисля) да подлагам на съмнение всичко и всеки. По-силно е от мен, макар да не съм се борила отчаяно с тази си част, която и ме е спасявала в не една и две ситуации.
Този път обаче НЕ ми се получиха нещата, признавам си. Бях там и докато слушах един Човек На Бога да говори за нещата от живота, за духовността и вярата, за Бог и хората, си дадох сметка, че… Ами не знам. Че гневът, съмненията, тежката музика и (любимият ми грях, както казва Ал Пачино) суетата са… някакво злободневие, което мога да оставя настрани. Номерът е да го пожелая достатъчно истински, нали… Че не са нещата, които ме определят. Че мога да съм спокойна, уверена и тиха, стига да го поискам. И че мога да чуя музиката в тишината, докато слушам някой да говори за Бог, когото не разбирам, но в когото искам да вярвам.
Чували ли сте музиката в тишината?...
Няма коментари:
Публикуване на коментар