Да се влюбиш за двеста метра

 

И така 2010 г. е, почти 2011. На рожден ден съм в „Джаза” – място, някак си неусетно добило статут на почти култово за Видин към днешна дата, а помня кога го откриваха. Лейдис найт отвсякъде, щото сме точно три сингъл лейдис, ама с настроение като за трийсет и три. Аз и сама мога да си купонясвам съвсем прилично, но това е отделна тема. Отделно, че съм сингъл само временно, докато тогавашното ми гадже и настоящ мъж се прибере от не помня къде.

Та заседнали сме в „Джаза” три хубавици, пием, пеем и се смеем – стандартните неща. Решили сме да го отбележим тоя рожден ден и влагаме максимално старание, без да минаваме границата, отвъд която нещата рЕзко погрозняват. Видин е малък град – не е добре да даваш такава храна за клюки, щото местните помнят дълго и подробно, а и трите сме с амбициите да завладяваме света в някакъв момент… евентуално…

И така до към 2:30, когато не помня дали заведението затвори и ни изгониха или ние сами се забрахме да си ходим. Живеем в различни квартали, но така се случва, че с Надето – рожденичката – сме в една посока почти до моя блок.

Прибирам се… някак… Общо взето всичко е прилично, освен малкия пропуск, че съм си легнала с грим. Всичко е точно. До към 8:20 сутринта, когато телефонът ми звъни.

Надето е. Сигурно някой метеорит е треснал Видин, щото иначе би трябвало да знае, че по това време на денонощието съм в хибернация, особено пък след лейдис рожден ден.

-              Здрасти! Как си? – започва някак отдалеч.

-              Още спя, бе, човек. Колко е часът?

-              Осем и двайсет.

-              Ти нормална ли си?! Що не спиш?

-              Ми спах, ама не много добре, та станах рано и се замислих… Абе да те питам… Ти снощи с кого се прибра?

Не помня някога да съм се събуждала по-бързо.

Сега… Не е като да сме се гипсирали снощи, пък да не помня кога, как и с кого съм се прибрала, още повече, че се водя малко нещо обвързана от има-няма три години… ама все пак съм поляла повода, а и съм заспала преди някакви си там четири часа… Мозъкът ми ще спи поне още два часа след като аз съм станала.

Както съм се пльоснала по гръб на спалнята, надигам се много внимателно, почти филмово, като в сцена по Хичкок, и се обръщам да видя какъв ли ужас ще заваря да спи до мен.

Никой и нищо. Слава тебе, Господи! Ама сърцето ми вече галопира като расов жребец по време на летните надбягвания в Аскот, на когото е заложила лично английската кралица.

Трескаво започвам да прехвърлям пъзел от спомени, на който дори не съм сигурна дали всички парчета са му налични. Основното обаче изплува сравнително бързо.

-              Наде, – започвам предпазливо, щото не знам какво да мисля все още, а и като цяло не мога да мисля все още, – слънце мое ясно… не помниш ли, че се прибирахме заедно, бе?

-              Помня, ама нали по някое време се разделихме…

-              Да, на кръстовището.

-              Е, да де.

-              Кръстовището е на двеста метра от вкъщи, бе.

-              Знам, бе, Валенце, ама откъде да знам кого може да си забрала за тия двеста метра – хили се тя по телефона.

И край със спането! Много мръсен номер!

Отделно, че после като се видях в огледалото с размазан тежък грим, за малко да получа инфаркт.

Що го разказвам това ли?

Наближава Свети Валентин. Та ако си мислите, че вече е късно да се влюбите… ми никога не е късно. Някакви си двеста метра стигат. Поразходете се и се влюбете!