Видински моменти

Преди две седмици едва не разплаках големия си син. Бях седнала с двамата в Градската градина, на по една кóла на караванката при „Телеграфа”, когато покрай нас мина един просяк. Познава го целия град, не проси от вчера и днес. Понякога му давам по някоя монета, друг път не – зависи в кой ден от месеца ме е хванал най-вече. Този път отказах. Човекът си тръгна.

В следващия половин час бях „най-лошата мама”, „безчувствен човек” и какво ли още не. Опитах се да обясня, че ако не аз, някой друг в парка най-вероятно ще му даде, но…

„А ако никой не му даде? Той няма да има какво да яде днес…”

„Ще му даде.”

„Ама може и да не му даде, ако всички са като тебе.”

И така.

Това – от устата на 7-годишно. Цял следобед ми беше криво. На другия ден го видях пак, докато тичах към една банка, но дори не се замислих дали искам или не – спрях и му дадох единствената монета, която изрових от джоба си – 2 лева, само и само да не съм поне пред себе си „най-лошата мама”.

Днес пак го видях в Градската, край „Телеграфа”. Видях и група десетинагодишни деца с колелета, които ГО ЗАМЕРВАХА С КАМЪНИ!!!

Спокойно, мили ми съграждани, не съм снимала „ангелчетата” ви, които мятаха камъни по един нещастник, кикотеха се и кряскаха. Няма да ви излагам. Децата ви сами го направиха пред доста народ. Не тях – вас бих искала да снимам!

Поразпитайте довечера наследниците си къде са били през деня и дали случайно не са хвърляли камъни по един нещастен клошар! Надявам се… Всъщност много искам да вярвам, че не сте ги възпитавали така и че е било моментна проява на характерната за децата неосъзната жестокост. Много искам, но не вярвам. Защото в крайна сметка децата са наша проекция.

И не, дори и да им е казал нещо грубо (в което се съмнявам, доколкото аз самата го познавам), това не ги оправдава. Защото утре ще чуят много по-груби неща, но ще е от по-силни от тях и мятането на камъни няма да е опция. Тогава как ще реагират? Научили ли сте ги?

Научили ли сте ги на състрадание, но към по-слабия, нещастния и беззащитния, а не към онзи, който на камъка ще отвърне с юмрук в зъбите? Научили ли сте ги, че само „най-лошата мама” би отказала да даде пари за хляб на просяк? Всъщност не е въпросът в даването, а в състраданието. Пък ако щете, дайте – ваша воля.

И утре, когато пак тръгнете да размахвате пръст в социалните мрежи заради поредната неуредица, да търсите отговорност от този и онзи, замислете се дали пък не сме/сте си заслужили неуредиците! И дали децата ни/ви няма да си заслужат дори още по-големи! Защото отговорността не е само на другите, а и наша. Всъщност преди всичко наша, колкото и тази мисъл да е непоносима за мнозина.

А сега спокойно продължете да се възмущавате заради неокосената трева в квартала, нескопосаника, паркирал на мястото за инвалиди, комарите и цвета на небето! То си е важно. По-важно от един клошар и децата ви, които го замерят с камъни!

Следващия път ще ги снимам, ако не вярвате.