Език мой, враг мой!

 

Нали помните онова стихче на Ран Босилек?... Родна реч, омайна, сладка…”

Та за родната реч ми е мисълта. Че тя колкото може да е „омайна, сладка”, така може и да ти накъдри косата за норматив. Аз като някаква дама, на всичкото отгоре работеща в библиотека, цял живот съм водила неравна борба да трансформирам напиращото „Абе що не вървите на майната си?!” (за ония там „лелини” анатомични части дори пред себе си не смея да спомена в прав текст) в далеч по-приемливото „Извинете, но сте в голяма грешка!”

За разлика от мен езикът на мъжа ми няма почти никакви спирачки в това отношение. Ще кажа само, че падне ли му пердето, става изобретателен като сърбин в начините да изрази гнева си. Странно, но единствената ситуация, в която няма сила, която да го изкара от релсите, е зад волана. Да, бе. Седне ли в колата/камиона, няма такова спокойствие! Обаче през останалото време…

Не знам защо, но най-често, да не кажа винаги, този му талант избива когато сме на пазар в някой от хипермаркетите. Там и едно „добър ден” с неподходящ тон го изкарва от обувките и после се налага да се преструвам, че не сме заедно, поне докато излезем.

Та тръгнали сме веднъж към „Кауфанд” да потрошим някой лев и аз – понеже си знам човека – започвам подробен инструктаж още по пътя.

-                      И сега, мило, си затваряй устата, щото не знам дали ме разбираш! Никакво псуване на хората, никого няма да наричаш „копеле” и „педер@ст”, няма да крещиш по клиентите, че се мотаят като мухи без глави, нито по продавачите защо не можеш да се ориентираш из етикетите на доматите, няма да заплашваш децата, които ти се врат в краката, че ще им ставаш баща, и въобще гледай да не ме е срам после да се покажа сред хора! Щото на тебе може и да ти е все тая, ама аз познавам половината град, а другата половина мен ме познава. Ясно?

-                      Добре, бе, мило. Ясно. Обещавам!

Дотук добре, ама нали се сещате Съдбата в такива моменти каква гаргара си умира да си прави с човек?

Та взимаме си ние количка и аха да влезем… Нъцки. Щото отсрещния поток е безконечен и непрекъснат, а нашата страна на прага са я завардили две лели с една количка и са запладнили на сладки приказки в 40-градусовата жега. То децата, то зимнината, пенсиите, родата, кой жив, кой минал от грешната страна на тревата… Поспряхме се с идеята, че ще бъдем забелязани и пропуснати. Мъжът ми мълчи. Щото е обещал нали… Иначе досега като нищо да им е обяснил защо не се стои пред врата и пред… хмм!... онова с трите букви, дето някои наши сънародници много обичат да го изписват по стените… На мен ми го е обяснил в подробности, ама не е за пред хора. Мълчи си той, те си дрънкат. Зад нас бавно и полека се наредиха още колички и всички чакаме двете отпред да се наприказват. Лошо няма, ама жегата определено не работи в полза на човешкото търпение. Хеле пък на мъжа ми, дето търпението му по принцип е като на хиперактивен тазманийски дявол…

В един момент вече не издържа и поема плахо инициативата, явно все още решен да се съобрази с това, което ми е обещал.

-                      Извинете, госпожо. Правите задръстване.

Не звучи много убедително, щото думичките са му някак нетипични и не е много сигурен в подходящия тон.

При което едната от двете се обръща през рамо, поглежда опашката с изражение, което казва „Вашите не са ли ви учили да не прекъсвате по-възрастните?” и казва:

-                      Да, знам.

И… толкова. Загърбва ни и продължава с ентусиазма на квартална клюкарка, попаднала на себеподобна.

-                      А пък дъщерята от осем години вече е в Австрия и вика, че там… дрън-дрън-дрън… Само тука е такава мизерия, щото… бла-бла-бла… Никога няма да се научим да живеем като бели хора… бръм-бръм-бръм…

Сега аз нали споменах, че познавам бая народ? Е, сред тоя „бая народ” си има и една колекционерска сбирка сериозни изтрещялници, благодарение на които през повечето време си мисля, че съм видяла почти всичко възможно в областта на идиотизма. А и Facebook имам сигурно от преди Марк Зукърбърг да го открие, та не е като да не съм попадала на всички възможни видове отклонения в поведението. Но това направо ме втрещи. Аз на такава наглост не знам как да реагирам – признавам си. Отвътре ми идва да я ритна, ама знам, че не е добра идея.

Втрещи и мъжа ми. Точно за две секунди, след което…

-                      `АЙДЕ МЪРДАЙ, МА, ОВЦА!!!...

„Слава Богу, поне не я напсува!...”, минава ми през ума.

Ми… мръднаха. И бяха много възмутени.

Аз от тогава не съм споменавала за прилично държание.