За лекарите и
за любовта – колкото хора, толкова мнения.
До неотдавна
всеки път, когато споменавах, че трябва да мина до педиатъра на децата ми за
нещо, по-големият ми син казваше:
„И кажи на леля доктор, че я обичам.”
Може и да е
било заради това, че почти винаги излиза от кабинета ѝ я с бонбонче, я с
близалка… Няма значение. По-важното е, че едно дете е намерило причина да обича
своя лекар, въпреки че попада при него само по гадни поводи.
А вие колко
пъти си помислихте за някой лекар по същия начин, излизайки от кабинета му?
Хайде – не с обич, че с това може в голямо недоразумение да се вкарате и бой да
си изкарате, но поне с благодарност. Или оставете дори благодарността! Колко
пъти повярвахте? Колко пъти чакахте последния момент, защото имате повече доверие
на бабини илачи, врачки и баячки и въобще на ЕЖК-то (Една Жена Каза…)?
Днес по волята на съдбата хората в бели престилки водят може би най-тежката война в съвременната ни история – ежедневно, ежеминутно. Някои от тях сами стават жертви. Те са новите супергерои. Без броня, но със защитно облекло. Без фантастични свръхсили, освен собствените си познания и опит. Техните оръжия са годините учене и специализация, надеждата, дългът, безсънието, нервите, страхът, отчаянието, гневът, слепият инат, граничещ с озлобление, когато и най-дълбоките други резерви от сили са изчерпани.
За разлика от
филмовите си събратя по съдба обаче, те често пъти не са всеобщи любимци.
Държавата, за която работят, вече десетилетия не успява да им осигури адекватни
условия, система и заплащане. Хората, чиито близки са в ръцете им, ежедневно
поставят под съмнение обучението и опита им, нагълтали се със смъртоносни дози
гугъл-медицина. Те не се борят със злодеи, а с истински чудовища – вируси,
нелечими болести, ужасяващи травми, болка… но и неразбиране, невежество…
недоверие… агресия…
Да, знам за
лекарските грешки. (Слава Богу, не от личен опит!) Знам за опустошението, което
остава след тях и няма как да е иначе, когато една грешка струва нечий живот,
разбие няколко съдби. Знам за гнева и скръбта. Знам за естественото желание за
възмездие, за вендета дори. Знам обаче и пързалката на общия знаменател.
Хлъзнеш ли се, пътят е само надолу. Знам и друго: че очаквайки от лекарите
чудеса, твърде често забравяме, че те са просто хора, пък макар и най-близкото
нещо до Бог, с което светът някога е разполагал. Забравяме, че и те имат право
на своите сривове, на изтощение, на очаквания и обида. Или не искаме да
приемем, че имат това право, защото техните лоши моменти, техните сривове често
пъти имат ужасяващи последствия.
Да, понякога
отношението им не ни отърва, че даже се налага доста да стиснем зъби, защото
когато те боли или ти е зле, последното, което искаш е някой да ти изсъска
насреща да млъкнеш за 5 минути, докато си свърши работата. Но те не са там, за
да сервилничат, да ни подават кърпички и да ни поднасят истините от живота с
подсладител. Когато изборът е между това да помогнат на някого и да се усмихнат
на друг, всъщност нямат особен избор, нали? И на мен ми е идвало да шибна един
в зъбите на един-двама, особено когато става дума за децата ми, но после съм си
давала сметка, че ако аз имам да се тревожа само за моите деца, те имат на
ръцете си няколко десетки, много от които в пъти по-зле от моето, което просто
е глътнало една тъпа монета от пет стотинки. И да, разбираемо е нервите им да
са опънати до скъсване през повечето време. Важен е крайният резултат, не
мислите ли?
Не? Ваше
право. И на мен ми се иска някой да ме държи за ръка, когато ми се повдига от
страх и всичко се е свило на топка, но – уви. Не винаги се получава. Не е болка
за умиране. За тази цел си има семейство и приятели. А и не на последно място,
гневът понякога спасява – да не полудееш от тревога. Гневът може да те преведе
през много повече пропасти, отколкото нежната дума. И докато ти си зает да
скърцаш със зъби „Веднъж само да изляза
от тук…!”, някой успява да ти намести счупената ръка, да намери вена за
абокат, да извади стружка от окото ти, да зашие зейналата рана, да даде първа
глътка въздух на току-що роденото ти дете.
Ами вие?
Колко дълго бихте
издържали да работите по дванайсет-петнайсет и повече часа на ден? Колко дълго
ще издържите на чуждата болка? Колко дълго ще имате сили да държите нечия душа
в тяло, от което тя се опитва да излети през хиляди пролуки?... Колко дълго ще
издържите на всичко това, докато отвън изплашени или просто озлобени от ужас и
безсилие хора ви обвиняват във всички грехове, очаквайки магия, на която всички
небеса не са способни?... Колко дълго ще издържите да носите най-страшните
вести? Колко дълго преди да вдигнете ръце – не за да се предадете, а за да
предадете тях?... Тези, които сте се клели да спасявате, въпреки тях самите.
Колко дълго ще вярвате, че имате дълг към хора, които ви обиждат, нападат,
нараняват, подлагат на съмнение?... Колко дълго ще си повтаряте, че има смисъл
да плащате със собственото си здраве, със времето, което можете да прекарате с
най-близките си хора, когато някой ви крещи, че е според него е по-добре да ви
няма, защото… все едно защо?...
Аз едната не
бих – признавам си. Не просто дълго – въобще не бих. Затова мисля, че дължа
уважение към онези, които го правят вместо мен. Защото и в най-слабите си
моменти те са по-силни от мен.
Хора, не посягайте на лекарите! Защото не сте били в техните обувки. Защото ако някой ден се опитате да влезете в обувките им, няма да можете да направите и крачка – твърде тежки са. Ще полудеете, ще паднете, ще се разпаднете на атоми. А някой отстрани ще ви крещи и обвинява, изисквайки да направите неговото чудо. И няма да го интересува колко ви е страх или сте уморени.
Няма коментари:
Публикуване на коментар