Има едни такива моменти...

Има едни такива моменти, в които ти идва да грабнеш секирата и да разчистиш всичко и всички, да ги пратиш на майната им, да си отупаш ръцете от кръвта и прахоляка, да се изправиш насред бойното поле и да си кажеш: „Вървете по дяволите! Утре е ден първи от остатъка на моя живот.”

Разчистих си днес виртуалното гнезденце.

В месинджъра ми дремеха съобщения от 2009 година, които не помнех защо съм запазила. (Преди това ги прочиствах редовно.) Можете ли да повярвате?!... Аз не можах. Някакви хора, някакви моментни настроения, които не помнех – нито хората, нито настроенията, но тогава са изглеждали суперважни, ако съдя по тона.

Изтрих всичко. Изтрих „помахвания”, „zdr ko pr”, „mnogo si hubava”, обяснения във вечна петминутна любов, предложения за срещи (и още нещо) и какво ли не друго. Изтрих обещания. Изтрих чатове с мъртъвци дори. За 11 години и такива съм натрупала. Чак зловещо ми стана на моменти.

Изтрих благодарности за разни неща, които съм направила за някого или някой е направил за мен.

Изтрих честитки за празници.

Изтрих тревоги и проблеми – свои и чужди.

Е, изтрих и куп икони, четирилистни детелини, мигащи свещички, котенца, кученца, чаши с кафе, молитви и прочее виртуални залъгалки за депресивни пораснали деца.

Изтрих ги, защото проумях, че истинските неща нямат нужда от писмен архив – тях щем-нещем си ги помним, те нощем бодат като трън в… Добре де… в петата. Съмненията, прозренията, страховете, миговете на удовлетворение и отчаяние, надежди, скърби, радости, успехи… всички тях ги помним, ако си е струвало. От друга страна… Кой, по дяволите, го беше казал?... „Не си струва да се ядосваш за дребни неща. В живота всички неща са дребни!...”

Знаете ли кое не изтрих? Не изтрих чатовете, в които има поне на едно място думичката „съжалявам”. Не изтрих чатовете, в които някой споделя „Страх ме е!”, дори и не точно с тези думи. Не изтрих „Липсваш ми!”, „Обичам те!”, „Сам(а) съм!”.

Не изтрих чатовете със съучениците ми. Не бих могла да обясня защо.

А всъщност исках да изтрия други неща. Тях обаче ги няма в месинджър и вайбър. Те са там, където само аз мога да си ги прочета, но не и да ги изтрия. Исках да изтрия чувство за вина, съмнения, гняв, озлоблание, разочарование. Необходимостта да се извинявам за думи и постъпки. Тревоги, които съм създала. Гняв, който съм подпалила. Грешни преценки и прибързани решения. Липса на вяра. Твърде много любов. Твърде малко разум.

Предполагам, че всеки има такива в „архива” си.

Във време, в което чистотата се оказва животоспасяваща, има смисъл чистката да е на всички нива. Най-малкото преподрежда приоритетите.