Честит Ден на жената!

8-ми март е.

За децата – денят на мама.

За мъжете – денят на жената.

За жените – денят, в който очакват и получават цветя без да са сигурни за какви заслуги точно.

Мили момичета!

Това не е ден за цветя и подаръци. Не е за целувки и вечеря в ресторант. Не е и за манифестации, обувка с висок ток, малка черна рокля, отричане и излишен феминизъм. Не е за селфита и картички със сърчица.

Не е и денят на мама.

Това е ден за излизане на улицата!

Същата онази улица, на която други едни момичета извоюваха преди повече от век вашите… Не!!!... НАШИТЕ права! Момичета, които не се страхуваха да се заявят като равни на мъжете във време, което е било все още плашещо близо до кладите и вещерските гонения. Момичета, благодарение на които днес не работим до смърт за символично заплащане. Момичета, благодарение на които имаме право на глас, на самостоятелност и индивидуалност. Момичета, благодарение на които днес имаме право на избор дали да стоим край печката, пералнята и бебешката люлка или да се посветим на кариера например. Момичета, благодарение на които днес жени застават начело на институции, ръководят бизнес-империи, управляват живота си и цели държави. Момичета, благодарение на които имаме право да избираме с кого да свържем съдбата си, дали да родим дете или да запазим самостоятелността си.

Това е ден за крясък!

Крясък, с който да напомним, че сме тук, има ни и няма да отстъпим и на милиметър от трудно извоюваната си свобода, от себе си, от личността си. От всичко извоювано със сълзи и любов, защото да – с любов се воюва! Крясък, с който да напомним, че сме спътници в живота на нашите момчета, а не техни придатъци. Крясък, с който да заявим, че това, което започна преди 111 години по улиците на Ню Йорк няма да спре, докато по света има дори една поставена на колене жена, на която ѝ е вменявано, че е „втора ръка”, няма мнение и нищо не струва без мъж до себе си. Крясък, с който да напомним, че без нас светът го няма! Жената без мъж може да роди – мъжът без жена не може.

Това е ден за история! Всъщност за много истории.

Историята на Жана д`Арк, Будика, Клеопатра, Мария Кюри и Валентина Терешкова. На Салемските вещици. На Маргарет Хийфилд, Нефертити и Малала Юсафзаи. На Амелия Еърхарт и индианката Малинче. На Жорж Санд. На Ирена Сендлерова. На Ани Лъмпкинс. На Нуджуд Али. На Зейнебе Хардига… На Анет Келерман и Мата Хари. На баба Тонка и Венета (онази – Ботевата!). На Райна Княгиня. На Румена войвода. На Сирма войвода. На Ан Бони и Мери Рийд. На кралица Елизабет І. На Екатерина Велика. На онези почти 150 жени, които на 25 март 1911 г. намериха смъртта си във фабриката за облекла близо до площад „Вашингтон” и все още са част от статистиката като най-многобройните жертви на трудова злополука в историята на Ню Йорк. На жените-самураи, за които никой не говори. На жените-гладиатори. На жените-майки. На жените изобщо.

Това е ден за сила!

За осъзната женска сила. Онази нежна, незабележима, ненатрапчива сила, която „стои зад всеки успял мъж”. Онази, която ражда живот. Онази, която създава човеци – не просто хора. Онази, която с един танц е способна да вземе главата на светец или да въздигне до небесата чудовище. Онази, която с косата си може да заплете въже и да те удуши или да те измъкне от бездънна пропаст – от теб зависи. Онази, заради която е създаден „Тадж Махал”. Онази, която спасява Шехерезада от смърт. Силата да помилваш, да си нежна… и ЖЕНА.

Това е ден на оцеляване!

Оцеляване въпреки всичко. Оцеляване, пред което „адската седмица” на американските „тюлени” е като детска игра в пясъчника. Оцеляване насред войни, насред епидемии, насред катаклизми и привиден мир. Оцеляване след самота и мълчание. Оцеляване след лов на вещици, предразсъдъци, експлоатация. Оцеляване „въпреки”, а не оцеляване „благодарение”. Оцеляване сред фереджета, девствени пояси, религиозни и обществени стигми.

Това е ден и за осъзнаване.

Осъзнаване като жени. Бивши и настоящи домакини, поставени пред необходимостта да се преквалифицират в членове на елитна войскова част. Твърде бързо ни се наложи да направим прехода от помощен персонал вкъщи през равни на мъжете труженички до отделен биологичен вид, съществуващ наравно с друг такъв. Делим една планета, един живот, едно легло! Едни страхове! И се налага да осъзнаем разликите си и свободата си, за да ги впрегнем на работа вместо да ги пилеем.

Мили МОМЧЕТА! Това всъщност е вашия ден.

Денят, в който повечето от вас осъзнават, че не са сами. Че до тях има едно нежно, крехко, чупливо същество, надарено иначе с почти свръхестествена сила, наречено ЖЕНА. Същество, което оцелява след раждане, след деца и мълчание. След отнети права и изстрадани свободи. Това е вашата майка, сестра, дъщеря, приятелка, любима, съпруга, майка на децата ви.

8-ми март е ден, който винаги ще боде в очите, защото напомня за най-дългата и кървава война в човешката история – тази на жените. На привидно слабите. Война срещу външни и вътрешни врагове, напълно подчинена на принципа „или ти, или теб”. Война не само срещу мъжете като доминанта, но и срещу самите жени – онези, които в един момент наистина са повярвали, че нямат права, нямат избор, нямат себе си. Война срещу онова коварно същество, което шепти в ухото ти „Трябва ми мъж – сама няма да мога!”. Война срещу идеята, че жената е трофей, че е слаба и зависима. Война срещу страха да оставаме сами, да се спасяваме сами, да живеем и да бъдем щастливи със себе си и заради себе си.

Днес е денят, който винаги ще напомня, че не е необходимо всъщност да сме „като мъжете” и „наравно с мъжете”, а просто да сме ЖЕНИ. Личности. Различни от мъжете. Допълващи ги, както и те нас. С всичките си слабости и сили, с всичките си хормонални амплитуди, желания, мечти, малки лудости, страхове и надежди, „женски” настроения. Мъжете нека си бъдат мъже, но жените да останат жени. И обединени в разликите си, да сътворим един общ, красив за всички свят! Те с нас, ние с тях.

Защото всъщност нямаме избор, ако искаме да имаме такъв!