В очакване на премиерата

Животът е радост и тъга, казва Шишо Бакшишо и е прав тъпакът!

Аз може и да твърдя, че съм на 17 вече 28-ма година, ама биологията не е лесно да я метнеш, та твърди, че съм на 45 и е време за разни досадни болежки. Втора седмица съм на обезболяващи инжекции. Например днес сутринта. Не знам дали, когато забива иглата в петата ми, докторът (ортопед) осъзнава колко близо е до това да се превърне сам в свой пациент. На всичкото отгоре не ми дава да викам и ругая, за да не му изгоня пациентите. Мисля си… абе, докторе, ти си ортопед, бе, приятелю! Твоите пациенти и да искат, не са в състояние да стигнат далеч.

Както и да е! Това – за тъгата.

Да минем на радостта!

Радостта е, че от вчера разполагам с първите екземпляри от новия ми роман „Мълчанието помеждуни“. Ега ти тръпката е да го видя на хартия! Като първия път. Първата книга, бе! Не това, дето си го помислихте.

И тоя, подобно на „Седмият ангел“, умира и възкръсва няколко пъти, докато види бял свят. Първият път една тъпа флашка, на която го качих, взе, че умря и завлече и него точно когато го завърших. Още я подмятам из вкъщи и си фантазирам как я разпарчитосвам, не ми е минало.

Освен всичко друго, съм и злопаметна, ако все още някой не го е разбрал.

Та след инцидента с флашката (това прозвуча направо като заглавие на криминале) реших, че ще го прежаля. Не му е било писано и съответно да върви на… Там, да.

- Девойче, ще трябва да понамалиш малко темпото – съветва ме докторът, докато лекомислено забива иглата в петата ми, а аз си го меря в гръб с юмрук.

Девойче?!... Току-що си спаси живота, човече!

Отделно от това, че внезапно ми стана по-симпатичен от близък роднина, мисля си колко е прав. И за ставите, де, ама и за другото.

За три години – четири книги. Не е хубаво това. Така де, за мен си е безумно яко, ама чисто пазарно не стои добре. И стискам зъби и юмруци, скимтя си и си мисля!

Валентино, ма! À зАпри са малко, мойто момиче! Не стига, че си прецакваш ставите, ами се превръщаш и в графоман! Така де. Ти си СИ графоман, ама това си го знаем само аз, моя милост и ние, и евентуално някой и друг издател, не е необходимо да става достояние на целокупното българско човечество, което и без това си има достатъчно други дертове на главата. И в бедствията трябва да има ред някакъв – пандемията мина, сега стискаме палци и войната да се разкара, пък чак тогава – ти си наред, моме! Като в казармата навремето – ред може и да нЕма, ама трЕбва да се спазва! Че то иначе къде ще му излезе края!

Та само да кажа, че засега това ще е. Минавам в творчески отпуск поне до догодина, за когато съм запланувала нова порция поводи да ме одумват хората и да се чудят какъв ми е проблемът всъщност. (Той да беше само един, ама нейсе! Нищо, което да не мога да оправя с двойни дози кафе и няколко дни по пижама вкъщи.) И ако Богданов е прав, и след тази книга хората започнат да ме подозират в не много добре скрити пороци, свързани с алкохол, нездравословни любовни отношения, че и по-лоши неща, то догодина (като знам какво съм забъркала), може би просто ще се наложи след премиерата да ме арестуват, докато обяснявам, че това там в книгата не съм аз, не съм била, няма и да бъда, пък и да бях, нямаше да си призная.

На 12-и май – премиера. Нямам сценарий още, нямам тоалет, но пък имам книгите. На мен ми стига.

Чакам ви!