За страстта на две гуми и асфалтовата философия за живота...

Знаете ли, че днес е световният ден на моториста?

Не, нали? То и аз нямам представа защо го знам, предвид факта, че дори на колело (а като се замисля, и като пешеходец) съм Няма-Такова-Камикадзе, а на мотор за последно съм се качвала някъде през лятото на 1998 г. около тогавашния мото събор при Къпиновския манастир. (Велико Търново за не особено прилежните по география.)

М-не. Няма да разказвам, даже и да ми предложите пари. Това е една тридневна история за мотори, алкохол, дъжд, карпатски вълци и какво ли още не – от ония, дето въобще не са за разправяне, но пък са безценни спомени. Там открих Разказвача на приказки. Още си пазя една картичка с 22-годишна давност, която получих после от него. Още помня и комбинацията от миризма на горещо кафе и дъх на събуждащи се мотори в безумно ранните часове на зората сред притихналата гора, приютила може би над 2000 души.

 
                      Много асфалтови истории и житейски истини с елемент на екстремизъм научих по онова време. И много дивотии, разбира се. Все неща, които се намират на дъното на чаша водка или на бутилка от шампанско, пълна с евтина кайсиева ракия, в края на импровизиран купон насред нищото или в малките часове на нощта, когато и Господ спи, точно преди затварянето на някоя култова рокаджийска дупка, сред рев на мотори и „аромат” на бензин… в компанията на куче на име Хонда.

Кириле, ти по-добре си трай, приятелю, трай си! Ония работи, дето ставаха във и около „Рока” преди двайсет-и-голямата-зима години, много хора ги помнят още, ама нямат отношение по темата, нищо, че и мотори имаше много. Че покрай подрастващите хуни вкъщи ми е сложна организацията да ида до Дебелец да ти взема главата, ако речеш да си припомняш грешните моменти. Минало! Така де. У всеки от нас дреме по някой идиот, призван да съсипе по безумно сладурски начин поне един знаков период от живота ни. Та трай си ти! Пък някой ден може да се отвори командировка накъм Търново, ще седнем на по чаша отлежали спомени…

За Световния ден на моториста ми беше думата!

Отбелязва се в третия понеделник на юни. Възниква сравнително скоро – през 1992 г., когато шепа ентусиасти от няколко държави решават да оставят колите вкъщи и да идат на работа с мотор или скутер. Идеята е да напомнят, че на две гуми е доста удобно и категорично по-икономично. Колко място заема един мотор на паркинга или на пътя в крайна сметка?...

Да, бе. Знам, че мотористите ви бъркат в нервите на базово ниво, когато ви изпреварват на скоростна отсечка все едно сте спрели. Шумни са, рискови са, предизвикателни са, натрапчиви са като хлебарка в болнично отделение и не знам още какви са… Знам, че им викате „донори” и прочее гадости, забравяйки, че под кожения екип има човек – жив, дишащ, значим, обичан, чакан от някого. Знам, че моторът е „дърво без корен” и ако се случи някой сакатлък, все мотористът е виновен, щото летят като ненормални… Не, че понякога не е вярно, де. Знам, че ловният ви инстинкт настоява да го изтласкате към бордюра, защото… Не съм сигурна защо всъщност. Явно моите инстинкти в това отношение са централно сбъркани, защото винаги съм им се радвала, дори и когато все още докарваха до истеричен рев току-що приспаните хуни вкъщи. (Е, от време на време си го отнасяше все пак някой – нормалните неща от живота на една недоспала изнервена майка!) Знам и че ако не сте един от тях, представата ви за тях е изградена главно от новинарския праймтайм и филмите за Hells Angels. (Иначе да, „Следата на сянката” е разкошен филм, но нищо почти общо няма с онова, за което говорим тук. „Волният ездач” също не е критерий към днешна дата.)

Обаче… Ало-о-о-у-у-у!... Момент, моля!

Там, под каската има човек като мен и теб. Човек с отговорности, амбиции, тревоги, радости и скърби. Човек със семейство, при което иска да се прибере, човек с професия, със сметки за плащане, с разтракано здраве понякога, с бъдеще, което има право да мечтае и гради, с усмивки, които да даде, и сълзи, които да скрие. Не, животът му не е „мощен мотор, готина мадама и вятър в косите”. Не е алкохол, дрога и рев на форсиран двигател под звука на Chris Rea и „Road to hell”. Животът му е като моя и твоя. Той не живее по съборите, не спи по клубовете (не че и това не сме го правили!…), не съществува на цигари, бира и бензинови изпарения. Само чувството му за свобода е малко по-изострено може би, а необходимостта да я търси го тласка към рисково изпреварване и висока скорост понякога.

Не е просто безименен силует върху мощна машина. До преди два чáса е бил обикновен човек в работни дрехи, със скъсани маратонки – самотна бойна единица, бореща се за оцеляване като всички нас. Преобразяването става после, когато работното време приключи и дойде моментът за себе си. Сякаш змия съблича старата си отесняла кожа, за да се намести в нова – той облича екипа… и се подмладява.

Моторът подмладява, дами и господа. Ей това е най-дразнещото! Тези типове не остаряват, дяволите да ги вземат! Няма значение дали косите са побелели – моторът те прави див и щастлив идиот на неопределена възраст, неподлежащ на никаква категоризация. Прави те интригуващ, секси, за завиждане. Прави те солта и пипера на света, на пътя, на живота дори.

Когато си върху мотора, не можеш да говориш, не чуваш какво ти говорят. Освен ако не си крещите, разбира се. И това принудително мълчание волю-неволю предразполага към чувственост и размисъл. Към оставане сам. Попитайте някога един моторджия какво мисли и чувства, докато кара! Ще останете изненадани. Много мъдрост и философия има под една моторджийска каска, повярвайте ми! Когато си сам с мотора на пътя, щеш – не щеш ставаш отявлен индивидуалист и философ . Те затова и един с един не си приличат – и моторите, и моториджиите.

Моторджията знае цвета на изгрева и залеза. Знае миризмата на асфалт, бензин и изгоряла гума. Знае шума на вятъра и убождането от игличките на дъждовните капки. Знае блясъка на слънцето, луната и фаровете. Знае вкуса на мухите, ако щете. Достатъчно е един път да е направил грешката да се качи на мотора без каска (а това всеки от тях го е правил, каквото и да ви разправят). Знае какво е да оставиш по асфалта кожа – своята или тази на екипа. И няма значение дали е стара генерация дългокос рокер с тежка машина или някой от пъргавите, стегнати като струна градски карачи с мотори, които вдигат от 0 до 100 за отрицателно време. Няма значение дали е яхнал някой от бавните стилни чопъри, подивяло ATV, фамозна пъстра пистарка или нервно ендуро. Или някоя невъобразима самоделка, ако щете.

Той знае точната консистенция на свободата.

Той може би малко повече от нас е свикнал да пада, но и да става. Може би малко повече от нас е свикнал да стои на позицията „майната му на всичко”, просто защото веднъж като събереш асфалта, само така ще се качиш пак на мотора. Може би познава риска по-добре от всеки друг, защото е свикнал ежедневно да се изправя пред него очи в очи и двамата вече се познават като стари съперници. А може би просто е открил простички истини като „Понякога е малко по-добре да пътуваш, отколкото да пристигаш” (Робърт М. Пърсинг – „Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет”).

Той не е на пътя, за да те дразни. Не е там, за да те предизвиква. Не е там, за да убие или да умре. Той е там за същото, за което си и ти – за да стигне до вкъщи.

Лека и безаварийна, момчета и момичета! Дано по-малко от вас отбелязват деня в памет на загиналите мотористи! За него може би също ще драсна ред-два като му дойде времето или пък не. И не забравяйте, че има цяла „магистрала към ада” („Highway to Hell” на AC/DC) и само една тясна „стълба към небесата” („Stairway to Heaven” на Led Zeppelin).