... И Дунав да тече във вените ти...

Да се родиш на брега на Дунав е карма.

Да избереш брега на Дунав за своето място е обричане.

Съчетанието от двете е религия.

Тя няма догми и правила, няма строги постулати и намръщени пророци. Няма свои храмове и проповедници, няма свои ритуали, освен може би поне едно ритуално къпане гол посреднощ в точната компания. Нейните основи не са написани с перо върху пергамент, а са закодирани в гените. Потопиш ли се веднъж във водите на тази река, друг си. Неин си.

След това очите ти развиват зависимост от нея. Душата ти, организмът ти имат нужда от нея. Кръвта ти кипва и се смирява при вида на водите ѝ. Изпитваш нужда от нея. Тя е зарядното за батерията на душата ти. Имаш нужда от гледката към нея, от миризмата ѝ, от тишината на брега ѝ… От потапянето във водите ѝ, дори и да си удавник като мен. Тя те смирява, отмива гнева ти, задушава злобата, забавя пулса, прочиства дробовете, дава отговори, лекува подобно на свещената Ганг в Индия. Достатъчно е да седнеш да изпиеш една бира на брега, в полите на „Баба Вида” или на „Телеграф Капия”. Да изпратиш слънцето и да посрещнеш звездите, легнал по гръб на крепостната стена, опиянен от алкохол и живот. Да си пожелаеш нещо, докато Персеидите падат през август, а водите на Дунав отразяват последните им секунди живот. Да посрещнеш слънцето на Джулай Морнинг не на Камен бряг, а на Градския плаж, докато духовете на Иван Срацимир и Константин ІІ Асен надничат от бойниците на крепостта зад гърба ти. Да забравиш да дишаш от спокойствие, защото Дунав диша вместо теб!

Но всичко си има цена. Всичко иска жертва. Понякога твърде скъпа и непрежалима! И Дунав иска своята. Всяка година, без изключение. Не помня кой ми разказа за неговата жажда. Жаждата за кръв.

Всяка година, когато пролетта стъпи на брега ѝ, реката се събужда от зимната летаргия и е гладна. Посиняла от зимния студ, но жива, тя иска жертва, която да събуди кръвта ѝ, да утоли глада, да смири гнева. Толкова силно я иска, че чак вие от желание за приношение. Заслушайте се в нея някога през април… май… когато черешовите води прииждат, а после с мъка пулсът ѝ се връща към зловещия ритъм на Вселената!... Привечер, когато слънцето залязва на изток… (да, във Видин слънцето залязва на изток – не е грешка)… ще чуете воя на Дунав. Нисък, на ръба на възприятието. Сякаш от друг свят. Злокобен и неустоим като влашки вампир.

„Реката вие за жертва”, казват старите хора из крайбрежните села. Тогава дори опитните рибари не смеят да излязат с лодките си. Никой не стъпва във водите му, за да не стане част от тях. Не пускайте децата си край Реката, докато вие!

Не винаги е необходимо да потънете във водите му, за да задоволите глада му за човешко. Когато не успее да погълне тяло, той поглъща душа.

Този вой е неговия глас, на Дунав – друг не признава. Всеки друг звук се плъзга по водите му като по стъкло, без дори да докосне величието му. Той не крещи, а шепне. Шепне дори когато е гневен.

И слуша. Като скъпо платен психотерапевт слуша! Дай му тревогите си – ще ги отмие и отнесе чак в Черно море, а от там – на другия край на света! Страховете ти ще превърне в смирено съзерцание. Питай го – ще ти даде отговори! Трябват ти само уши да чуеш.

Защото той е Реката!

Именно „Реката”! За нас – нейните хора – той твърде често няма име. Той е Реката. Като Бог, който може да има много имена, но нямаш нужда да ги споменаваш, за да знаеш, че е Той. Нямаш нужда от уроци по география, за да знаеш, че се влива в Черно море, защото знаеш, че той се протяга чак до небето. Може да е една от четирите реки на Рая, с които Бог обозначил посоките на света. Дунав тече на изток – посоката на правдата. Може би е онази, по чието течение някога са се плъзнали Адам и Ева, прегърнали своя грях, за да създадат човечеството и света.

Дунав пази историята не на Европа, а на света, и само жаркото августовско слънце успява да го уговори да разкрие частици от нея понякога. Защото той сам е хранил тази история, дал ѝ е живот и я е направил възможна. Той я е пазил от неприятели, създавал ѝ е пътища, скрил е легендарни съкровища, които и до днес палят въображението като факла. Скрил е скелетите на историята под формата на потънали кораби и легенди, над които оживени мостове протягат ръце.

А отсреща не е Румъния. (По дяволите границите!) Отсреща са други като нас – зависими, обсебени, безпаметно влюбени в същата тази мътна река, повлякла сякаш не просто вода, а самия живот. Пълнокръвен, вечен, неподлежащ на унищожение живот, по-древен и могъщ от всичко познато, неподлежащ на описание. Живот, който никое жарко лято не е в състояние да изпие до дъно, колкото и да се опитва.

Завиждам на онези, които плават с корабите и шлеповете по Дунав! Завиждам им грозно и искрено. Завиждам им за онова, което виждат сутрин, за онова, което чуват, докато заспиват. За морската болест им завиждам. За студа и жегата. За вкусът на уклея. За скърцането на метала. За комбинацията от миризма на кафе, кораб и Дунав сутрин. За гледката на патиците, речните чайки и островите. За влагата. За аромата. За гледката към брега. За пулса на Дунав под краката им. За среброто на Реката.

Не, не съм луда. Просто вие, хора, имате всичко! Завиждам ви! Вие сте пророците на Реката. Тя тече във вените ви.

Защо пиша всичко това ли?

Защото днес е денят на Дунав. Всъщност е денят на хората, в чиито вени текат водите му.