Някъде из Северозапада... в град Брегово

Разказвам на мъжа ми за приказката, в която попаднах случайно, непредвидено и съвършено неподготвена.

Средно Общообразователно УчилищеСв. Св. Кирил и Методий,  град Брегово, Видинско! На ръба на България, ама от ония ръбестите ръбове, дето режат злобно и оставят грозни, дълбоки белези. Да ги помниш и проклинаш в три живота напред! Белези, които обичаш и с които се гордееш, защото знаеш какво са ти стрували. Той целият наш Северозапад е такова едно ръждиво острие, такъв един груб ръбест белег, дето нито е да го скриеш, нито е да го показваш, защото никога не си сигурен как да го обясниш на другите!... То и да искаш, не можеш, де. И хората му са едни такива ръбести и сурови, „несгодни като лев опиняк на десен крак“.

Мъжът ми слуша.

Слуша за параклиса в училището, точно срещу входа, в който параклис можеш да запалиш свещ като в църква. Дори е по-лично! Да запалиш свещ в училище е с няколко стъпки по-близо до Бога, мен ако питате. По-свято е някак си!

За пръстта от гроба на хан Кубрат, вградена в стената на един от коридорите, и за пръстена му, на който оригинала се пази в Ермитажа, но копието е тук, в Брегово. И синовете му са тук – пет стълба, на които спокойно да се опреш и днес! И копието с конска опашка. И онова с орела на Аспарух.

За килията на Паисий, в която той все още пише своята „История славяноболгарская“ и се надява да събуди онова, дето от векове спи мъртвешки сън. Кой знае! Може пък Брегово да е новият Атон. Защо не, по дяволите?!...

За часовника от български шевици, изрисувани върху стари турски керемиди, дето ние с мъжа ми не знам защо им викаме „котешки езичета“ и се намират толкова трудно вече. Евтини са като стара хартия, но се намират по-трудно от старо злато.

За коридора на Левски с барелефа му, дето като минеш покрай него, не можеш да не го докоснеш, да не му се обясниш в любов ей така – без думи и без даже да съзнаваш, че го правиш.

За старата австрийска печка на дърва с лъвче на вратичката, същата като оная, край която Ботев пише: „Приятелят ми Левски, с когото живеем, е нечут характер! Когато ние се намираме в най-критическо положение, то той и тогава си е такъв весел, както и когато се намираме в най-добро положение. Студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три деня, а той пее и сè весел! Вечер – дордето ще легнем – той пее; сутрин, щом си отвори очите, пак пее.“

За ъгълчето, в което има чешма стара, от ситни камъчета, и за стаята, в която Възраждането е намерило пристан в ХХI век.

Вървя по коридорите му, а в главата ми пулсират въпроси: Защо не знам за това? На 30 минути път от вкъщи е, по дяволите!!!... Защо светът не е тук? Защо туристите с модерни фотоапарати с ярки светкавици ги няма? Защо това лице не Северозапада не е най-отпред?...

- И защо нищо не снима, да покажеш на хората? - пита мъжът ми с основание може би.

- Човече, аз просто гледах!

Не ми пука за света. Аз бях там и видях!!! Някой ден може и да снимам, но първият път си беше само мой, само за мен!!! Нека съм егоист! А вие ако искате, елате и вижте!