До Панаира на книгата и назад

На панаира на книгата очевидно бях. Дотук добре. Да минем към онова, което остана зад кулисите и всъщност няма нищо общо с панаира, освен че се случва в същия ден!

Още преди да изляза от ДеЕнКа-то, както един познат нарича НДК, усетих че нещо в главата ми не е наред. Обикновено това е проблем за другите, не за мен. Този път обаче проблемът е мой, защото започва да боли. Ама БОЛИ!!! Все едно злобен гном с лош махмурлук се е нанесъл някъде там вътре и е започнал мащабни разкопки.

На принципа клин клин избива боднах слушалките и пробвах да туширам напрежението с компилация от Five Finger Death Punch, докато вървя пеш към автогарата. Не помогна, само дето на половината път вече исках да седна на тротоара и да се разплача. Едновременно с това исках и да се разкрещя на столичната управа. Защо по цялата проклета „Витошка“ няма една скапана аптека, още по-малко пък такава, която работи в неделя привечер? Така де, видях една, която беше затворена сигурно около миналата Коледа. Първата и единствена работеща открих някъде на „Мария Луиза“ малко преди Лъвов мост. Ега ти! Че то в София като във Видин. Да не ми се хвалят толкова значи!

Връхлетях вътре, готова да дам душата си за някакво обезболяващо или в краен случай да симулирам припадък. Не се наложи – минах с десетина лева. Още на прага на аптеката глътвам трийсет капки. Човекът зад щанда каза двайсетина, ама нали него не го боли глава.

Продължавам към гарата. Слава богу, до автобуса имам час и половина. На боти с токове съм (знаех, че е лоша хрумка още на излизане от къщи сутринта!) и денят вече е повече от тежък. Чак сега разбирам защо една колежка веднъж ми сподели: „Аз като знам, че имаме някакво мероприятие, те чакам сутрин на входа да видя с какви обувки идваш на работа. И като видя, че си на токове, значи предстои тежък ден.“

Злобният гном обидено напуска главата ми и се премества някъде в краката. Почти по тъмно пристигам някак на автогарата, изпълзявам по стълбите до чакалнята и се разпадам на две седалки. Все още имам един час за убиване.

Когато се налага да вися по чакални, едно от любимите ми занимания след това да си държа под око чантата, е да зяпам хората. Старая се да не е твърде настойчиво, но има и екземпляри, които просто не можеш да ги пропуснеш. Привличат като водовъртеж. Е, оказва се, че съм имала съмнителния късмет да се настаня точно срещу една такава особа. А иначе не даваше вид да е с отклонения.

Мацката е около трийсетинагодишна, с розово ластиче за коса и възголямшка розова чанта. По принцип розовото за мен е сигнал за тревога при хора над петгодишна възраст. Не знам защо, но с тях трудно ми върви комуникацията в повечето случаи.

Само минути след като сядам, тя начева да рови във въпросната розова чанта. Рови така продължително, че привлича вниманието ми. Рови, рови, обръща, разглежда, все едно не е нейната и ей сега я открива, пък вътре е безкрайно интересно видиш ли. И рови, рови и… хоп!... измъква тетрадка голям формат. Но ако си мислите и вие като мен, че с това ровенето приключва, дълбоко се лъжете. Отново напъхва ръце до лактите в чантата и продължава. Ако до този момент просто съм я забелязала заради розовото, сега вече поглъща цялото ми внимание.

След около една или пет минути ровене, а може и цяла вечност да е било, измъква бележник. Розов, разбира се. Ако беше и с пухкава подвързия, щях да отида там и да ѝ стисна ръката. Не беше. Отвори бележника, поразлисти го и… О, небеса! Отново се обръща към чантата. Искам да избягам, но краката ми казват, че няма да мръднат от тук в следващия един час, ако ще световен катаклизъм да ме връхлети, така че се примирявам и я поставям под наблюдение. Друго не ми остава, нали…

Започвам да съжалявам, че нямам пуканки под ръка. Щеше да е съвършено! Ровенето продължава при това толкова педантично и съсредоточено, че вече очаквам някъде на дъното на тая проклета чанта да се крие смисълът на живота или най-малкото тайната за вечната младост. Друго обяснение нямам. Губя представа за време и пространство. Съществуваме само аз, мацето и розовата чанта.

Минава не знам колко време, след което внезапно от чантата бива извадена победоносно химикалка. Не съм сигурна дали е розова. Бележникът е отворен, прелистен набързо, следват няколко секунди интензивно четене из записките там все едно от това зависи нечие бъдеще, нещо бива задраскано, след което е хлопнат и прибран обратно в чантата.

Прелиства тетрадката. Секунда-две обмисляне и… Господи! Отново бръква в чантата. Добре. Край! Умирам тук и сега. Вече трудно дишам. Започва да ме боли глава. Отново! Изпитвам неистово желание да глътна още двайсетина капки обезболяващо. Или по-добре цялото налично количество с все шишенцето. Мисля, че спирам да дишам от напрежение. Разумната част от мен отчаяно се опитва да отбележи, че това все пак е малко по-обемна дамска чанта, не е като да е чувалът на Дядо Коледа. После се сещам за всички онези вицове за дамските чанти и мистерията на дълбините им. Тази ще да са имали предвид!

А тя не спира, за бога! При това нито за миг не дава знак, че е изнервена или нещо такова. Всичко се върши с царско спокойствие, съсредоточено, сякаш разполага с поне три живота и е решила единия от тях да го посвети на заветната розова чанта и съдържанието ѝ. Не я познавам, но вече съм убедена, че е от хората, които обичат да подреждат граховите зърна в чинията си по големина и нюанс на зеленото.

Внезапно бива докопана и извадена – доста изненадващо за мен поне – книга или вероятно учебник. Не че е книга, ама просто стана твърде бързо. Все едно фокусник вади зайче от цилиндъра си. За малко да изръкопляскам. Междувременно тетрадката се разтваря и се разполага върху коленете. После се разтваря учебника и също се поставя внимателно. Взема химикалката и… секунда или две замисляне, след което…

Майкоууу… и всички роднини!... Вече съм пред тотален срив и експлозия едновременно, а не мога да отклоня поглед, когато ръката посяга към... сещате се вече. Точно така – ЧАНТАТА!!! Има нещо дълбоко хипнотично в гледката. И започва да тършува вътре. След малко и другата се присъединява. Вече очаквам да извади от там нищо по-малко от Светия Граал например, дето рицарите на крал Артур се утрепаха да го търсят. Една по-неустойчива на напрежение част от мен вече ме дърпа и крещи да отида и да се присъединя към голямото търсене, та евентуално да стигнем до щастлив край по-безболезнено. До автобуса имам още половин час. Все трябва да стигне, да му се не види! Какво толкова още може да е останало непреобърнато в проклетата чанта?!...

Минута… втора… и… БАМ!!! Розовият бележник се появява за втори път. Разтворен е и разположен върху тетрадката и учебника. Прелистване… Безкрайно концентрирано четене за още няколко секунди… Химикалката – хвала на всички живи и мъртви богове! – все още е в ръката ѝ и задрасква все така прилежно още един-два реда от записките там, след което… Пляс! Бележникът бива затворен и за втори път пропада в черната дупка на розовата чанта. На път съм да закрещя: „Недей! Не го прави!!! МОЛЯ ТЕ!!!...“ Късно! По-страшното е, че след бележника изчезват и останалите вещи. Пълен кошмар, казвам ви!

Вече съм настръхнала в очакване на новата серия безкрайно ровичкане, дори посягам към обезболяващото в чантата, но точно тогава… Греда, дето се вика! Тя вместо в чантата, начева да чопли якето си, което до този момент кротко си съществува на съседната седалка. Попипва подгъва, ръкава, после другия ръкав, качулката бива изтупана от невидими прашинки, пребърква единия джоб, после бръква в другия… Колко джоба може да има едно шушляково дамско яке? Моето е с три.

Докато смятам броя джобове, онази бръква във втория и вади от него телефон. Кръстосва крака, набира кода за разблокиране и все така всеотдайно се посвещава на екрана. Това се оказа тайната към разваляне на магията. Притегателната сила на розовата фея внезапно изчезна, аз си поех дъх и с един скок вече бях на стълбите към изхода. Двайсетте минути до автобуса ще ги изкарам някак навън, нищо че е седем градуса. Просто не мога да гарантирам за себе си, ако видя, че отново посяга към чантата.