Премиера

Секс, наркотици и рокендрол!

Привлякох ли вниманието ви?... Така! А сега да си поговорим сериозно!

На 12-И МАЙ (четвъртък) в Залата за изяви на Регионална библиотека "Михалаки Георгиев" - Видин (Да, има такъв град, жив е, диша и дори няма нужда от кислородна терапия, за да се чувства добре и да поема с пълни гърди Дунава, без да го е грижа вие и Мартин Карбовски какво мислите за него) ще се състои премиерата на четвъртата ми книга и втори роман „Мълчаниетопомежду ни”, видяла бял свят благодарение изцяло на добрата воля на Bukvite\Буквите и Иван Богданов.

Признавам си, „Мълчанието помежду ни” нямаше да го има, ако Богданов не беше толкова дразнещо упорито същество, което на моменти едновременно ми се иска да пратя по дяволите и да провъзглася за член от семейството. То с роднините обикновено е така. (Ако му зачисля хуните за един ден дори, сам ще се откаже от членство във фамилията – това поне е сигурно.)

Дори не знам как и защо го написах това нещо, но знам, че съм влюбена в него (в романа, не в Богданов – да не стане сега някое недоразумение, че ми писна да съм все в оправдателен режим тия дни), защото в тази история има толкова много от мен, колкото не е възможно. И всъщност толкова малко. Не се палете излишно! При това без да има и грам автобиографичен елемент, освен много малко. Ама много малко наистина!!! (Който се разпознае все пак, моля, за свое и мое добро да си замълчи! Където е необходимо, ще си платя, по дяволите!)

Факт! Богданов ми гласува доверие, когато откровено не го заслужавах, дори и само защото аз не пиша, за да издавам на всяка цена. Аз НЕ искам да издавам. Не искам името си върху корица – искам корицата си без име, за да мога да проследя лицето на момчето в метрото, което виждам да я е отворило. Аз искам да воайорствам от сенките, да наблюдавам как моите неща добиват самостоятелен живот, изкушават, извършват престъпления, живеят. Искам да гледам как някакви хора се влюбват в мен, само за да се разочароват. Такъв е редът във Вселената, по дяволите. Ако не ви харесва, проблемът си е само ваш. Аз съм свикнала да разочаровам хората, които си въобразяват, че имат правото да очакват нещо от мен.

В този роман съм аз на 100 % без нито за миг да е лично. Аз като музика, като светоусещане, като звук и емоция. Като мисъл и емоция. Като колебание също.

„Мълчаниетопомежду ни” се роди против мен, против желанието ми да споделям себе си. Той е личната ми плейлиста, която си пускам когато ми е най-грозно, най-самотно, най-пропаднало. В него има толкова много музика, че повече не може да бъде. В него има ужасно много китара, ужасно много лудост, ужасно много любов, ужасно много… мен. Ужасно много блус, рок, гръндж, хардкор. Абе музика, да му се не види! И любов. Споменах ли любов?...

На 12-и май в Залата за изяви на библиотеката (ако дотогава не скапя съвсем нервната система на Богданов, пък и своята собствена) ще представим „Мълчанието помежду ни” на онези от вас, които все още по необясними причини вярват, че имам какво да им кажа или че искат да чуят моята музика, защото в този роман музиката е в изобилие, до задушаване, точно като любовта. Аз имам какво да кажа, разбира се, но не гарантирам, че е това, което очаквате да чуете. Но пък е добра възможност. Ако все още искате да чуете за мен неща, които и собствените ми родители не са чували, това е вашият шанс! Пък и моят, де. Моля ви, елате и ми дайте шанс да се възползвам от легендите, които ще измислите за мен, защото Богданов казва, че един от основните пътища към популярността е създаването на легенди! Имам нужда от нови легенди за себе си!!!

На Поход с книги и аз

Всеки има да каже нещо. Номерът е да го каже на когото трябва, за да не пилее думи и емоции нахалост. Думите и емоциите са най-ценната ни инвестиция.

Днес имах честта и удоволствието в рамките на "Походът на книгата" да говоря пред едни невероятни младежи от ПМГ "Екзарх Антим I"  Видин. Пред цял един клас надежди!

Темата беше третата ми книга „И будителките били жени”.

Едно от момичетата ме попита защо съм избрала да се върна във Видин. Никога не съм се замисляла защо всъщност, извън убеждението, че просто така ми се стекоха нещата и като цяло нямах особен избор. Понякога ти се струва, че нямаш избор и трябва да мине време преди да осъзнаеш, че не е било съвсем така. А всъщност избор имах, направих го и все още имам такъв. Избор винаги има. Номерът е как ще го разиграем. Като в казино – всичко или нищо! Аз заложих на Видин, защото искам да вярвам, че Северозападът има какво да покаже и даде. Северозападът не е мъртъв. Видин не е мъртъв и не е толкова лесно да го отпишеш. Тук има деца като тези, бъдеще като това, потенциал като техния. Те са тук и нямам право да не ги забелязвам, да не вярвам в тях, да не разчитам, че няма да ме разочароват. А те не ме разочароват! Те четат, те питат, те искат да знаят, имат желание да бъдат промяната, от която всички имаме нужда. Това последното не го осъзнават, слава богу!

Та! Поговорихме си с тези невероятни младежи за жените и мъжете, за ролите им в обществото, за очакванията, стереотипите, правата, задълженията, свободата, законите, личните и обществените граници, причините да се бориш или да сложиш оръжието. За отговорността и границите. За това кой, кога и как става будител и доколко будителите имат почва у нас. А те имат. 

И пак малко за трапезните патриоти

Великден е!

Аз не съм от религиозните. Дори не съм вярваща. Затова си седя на чаша кафе по пижама и хвърлям по едно око на света, колкото да не изтърва момента, ако някой самозабравил се идиот реши, че ще мре в компанията на половината човечество. Щото те идиотите не признават коледи и великдени.

От време на време телефонът ми дрънка от известия. Социалните мрежи днес са тресавище от лицемерие и моментни пориви да се поизлъжем, че сме `бах ти белите и добрите. Като на всеки празник, де. То вяра, то любов, то пожелания за здраве, просперитет, мир… Яйчица и свещички. Светът е приказка и ние сме принцесите в нея!

Опс! Мир ли казах? Извинете! Моя грешка. Малко тъпо да го споменавам тия дни, нали…

 Само минавам да пусна един-два бързи скрийншота и да ви кажа, че… ми не се надявайте особено! Защото всичките тия хубави нещица, които си пожелавате и може би дори очаквате… ами няма как да се случат, докато някъде наоколо щъкат ей такива като тези.

Да, това са „хора”, които познавате. И аз познавам такива даже. И са първа писта по църквите по празници, първи борци за „традиции”, първи знаменосци по махленски революции. Докато покрай нас пукат мръсните балончета на ей тази утайка, не се надявайте на чистота в душите си, защото то като пръсне, лепне и по вас! А те тези мръсни балончета са плъзнали чак до парламента.

Ако все още ви е останала вяра, браво на вас! На мен ми е останала обаче една надежда – всичко да се връща, всекиму според заслугите, думите и делата! Поне двойно! Пожелавам си го на мен, пожелавам го и на вас! 

Златно ми име...

Все съм се майтапела, че някой ден името ми ще бъде изписвано със златни букви, ама че ще го доживея някак си не съм се надявала. Обаче нà – доживях го. К`во нещо е животът начи!...

Преди няколко седмици, още във времето, в което се предполагаше, че у нас е зима, получих известие от куриерите, че имам пратка. Викам си… принципно не съм по онлайн пазаруването, а пък да не помня, че съм поръчала нещо, съвсем не ми се е случвало. Грешка ще да е някаква. Няма да ми е за първи път.

Но не било. Теменужка Богданова е една от онези хора, заради които някой ден Марк Зукърбърг няма да гори в ада, защото с нея ме събра точно неговия дяволски фейсбук и групата на Нели Славова. Нели е друга такава много основателна причина някой ден Марк да има шансове за по-лека присъда пред вечността. Би трябвало да помисли по въпроса това момче и да върне жеста… Както и да е!

Нуше, с известно закъснение, ама отново благодаря! Ти си богатство и е привилегия да те познавам!

Сега остава само да измисля нещо достатъчно умно, с което да изпълня страниците на бележника, върху който със злато и любов е гравирано моето име. Кой знае! Може би някой ден ще струва колкото фамилна къща на брега на Лаго ди Комо в Италия. Поне внуците ми да си оправят живота!

Сега що пък Италия ми дойде в акъла, като винаги съм знаела, че в следващия си живот ще гледам да се родя в центъра на Хелзинки…

Абе все тая. Нуше, още веднъж обичам те! ❤ 

На финална права

По неписано правило хората най-безцеремонно се хвърлят в теми, от които почти нищо не вдяват. Сигурна съм, че психологията има обяснение, но ще го оставя за по-нататък.

Горе-долу на същия принцип се хвърлих и аз преди време в приключение да напиша нещо като рокендрол роман. Исках да е книга, от която звучи рок във всичките му разновидности. Естествено, че нищо не разбирам от музика, но пък съм добър слушател, с амбицията да приобщи всеки, който поддаде, към сектата на меломаните, закусващи с хард и хеви, обядващи с траш и блек и засядащи вечер на по чаша водка под звука на стилово престъпление от джаз, блус и гръндж.

В крайна сметка, не мисля, че се получи съвсем по план. Вместо роман за рокендрол, свобода, секс, наркотици, алкохол и задимени моторджийски барове, се получи една… да кажем музикантска любовна история. Не, че и това изброеното го няма, де. Но излезе по-малко вулгарна и цинична, отколкото я исках, и далеч по-влюбена. Не стана груба, макар на моменти да звучи така.

Честно казано, голяма борба падна, защото от самото начало, сякаш напук, всички герои в романа започнаха да се държат като тийнейджъри в тежък пубертет и да правят всичко по възможно най-трудния и съответно вбесяващ начин. Вместо да си гледат любовта и музиката, докато висят по сумрачни клубове или правят секс, както се очакваше от тях, те сякаш дебнеха всеки удобен случай да се хванат за косите. В един момент започна да ми се струва, че всеки път, когато посегна към клавиатурата, бушоните в главата на някого започват да гърмят като новогодишни фойерверки.

Хубавото е, че никой не умря, дори и тези, на които им се искаше. От героите ми имам предвид, защото за някои от тях имах сериозни опасения, че няма да свършат добре, а аз не съм по трагичния финал. Сигурна съм, че отново музиката изигра основната роля – като декор, терапия, антидепресант, спасение, алтернативен начин на изразяване, любовно обяснение, дрога, ако щете. Последният косъм, за който да се хванеш.

Така че все пак стана. Стана роман за шумен рок и раздрънкан блус, за водка, бърбън или бира – според предпочитанията, за смъртоносно опушени барове, борба за надмощие, за любов, насилие, потъване, изплуване... И за новото начало чрез една игра на въпроси и предизвикателства, в която мълчанието става все по-малко, а прошката все повече и по-искрена. За моментите, когато нямаш друг избор, освен да обичаш някого с всичките му кривини и пороци, с всичките му страхове и маски, с всичките му причини да мълчи или да ти устройва най-музикантските скандали на шест струни.

……………………………..

Защо пиша всичко това?

Благодарение на фондация Bukvite\Буквите, „Мълчанието помежду ни” е на финална права. Има си корица и предстои съвсем скоро да излезе от печат и най-накрая да се отърва от необходимостта да спасявам някого от всички онези откачалки в него. Каквото можах, направих.

Премиерата ще е на 12-и май в Регионална библиотека "Михалаки Георгиев" - Видин.

Cee-Roo и Звукът на войната

Така звучи и изглежда "специалната военна операция". Не! Така звучи и изглежда ВОЙНАТА!!! 

Перли и оцеляващи в събота

И така, събота е. Ден за какво?... За пазар, разбира се. Не просто пазар, а Видинския Съботен Битак. Семейна традиция и т.н.

Събуждам се преди децата, което само по себе си е малко чудо, достойно да влезе в продължението на Библията, и - докато приготвям закуската (зърнена закуска, да не си помислите, че съм запретнала ръкави да меся) - една линейка на светлини и сирени профучава по булеварда под терасата. Надниквам, колкото да видя, че спира на пазара.

Събота е, както казах! Ако още не сте го разбрали, на битака в събота е като на рокконцерт. Шумно е, гъчканица е и винаги има по някой припаднал.

Децата стават, закусват и с умерена доза заплахи ги отлепям от телефоните да се облекат, за да излезем. „Скачайте в дънките или телефон няма да видите до утре по това време” върши чудеса, когато нищо друго не работи, повярвайте ми!

Та обличаме се и тръгваме. По пътя (има-няма 400 метра са до там, ама в събота си е сериозно разстояние за преодоляване) ни подминава втора линейка, пак спешна отвсякъде.

- Какво направиха тия хора, бе? – мърморя си. – Втора линейка отива към пазара…

До мен Коко (на 9) подскача, недосегаем за тревоги от рода на припаднали по улицата хора, и предполага:

- Ами сигурно хората като видят какви оферти има, просто припадат.

Това ще да е!

За късмет, втората линейка подминава битака и си продължава надолу, а ние тръгваме по обичайния маршрут. Приключваме обиколката леко разочаровани, че от редовния зоопарк днес на разположение са само пилетата. Всеобщите любимци зайците и кученцата ги няма. Но пък попадаме на „Бялата перла” и „Малката перла”, които чакат своите си капитани, за да опънат платната по следите на „Черната перла” и капитан Джак Спароу. Е, капитаните се оказа, че ги отглеждам аз, така че… имам си малка флотилия.

„Малката перла” явно беше преживяла поне една сериозна морска битка, та се наложи малко по-късно вкъщи да отремонтираме счупената на три задна мачта, но – с малко моментно лепило – сега е като нова. Започнаха залозите докога.

Към края на обиколката Коко забелязва един любопитен за него артикул. Картина на пищна гола кака с апетитен загар, облечена единствено в препаска от мидички и раковини, на фона на някакви палми.

- О, мамо, виж! Картина на сървайвър! Тази е оцеляваща. Сигурно е някоя от предците ни, дето не са имали какво да облекат…

- Баш е оцеляваща, маме! – съгласявам се с очевидното.

И се прибираме да направим инвентаризация на частната ни флотилия.