Библиотеката вкъщи

Средностатистическа семейна вечер у дома. Децата са по леглата и гледат филмче за барбароните, а ние с мъжа ми в кухнята разпускаме с екшън. Не, бе. Не се бием – филм гледаме.

По едно време той решава да се излегне по-удобно на дивана, но това винаги е било сложна маневра, защото трябва да следиш да не легнеш върху котката, някой лаптоп, някоя раница, играчки, зарядни, таблети и прочее. Някак си успява и тъкмо се е наместил, когато изведнъж сякаш от нищото върху краката му се изсипва купчина книги.

А, да. Значи тука съм ги оставила. Позапасих се за отпуската… Не, че библиотеката не ми е на 15 минути пеш и не че нямам ключове, така че, ако съм чак толкова на зор и в абстиненция, и посреднощ мога да си взема… Но що се отнася до „нещо за четене”, държа да съм подсигурена.

У нас книги има навсякъде. По рафтовете – ясно, ама освен това често пъти са и в гардероба, под леглото, по раклата, по портмантото, масата, някои от столовете… Явно и на дивана.

Мъжът ми ме поглежда КРАСНОРЕЧИВО в смисъл „ОФ-Ф-Ф, МИЛО-О-О! АКО МИ НЕ Е ПИСНАЛО!...” и започва деликатно да ги избутва с крак върху котката, която го поглежда презрително през рамо и се пренася на един стол.

Аз чувствам някаква естествена необходимост да се оправдая.

- Ми аз работя в библиотека. Какво друго да се търкаля из къщи, освен книги?

- Е, а аз като работя на камион, камион ли да паркирам тука?... - не се стърпява той.

Нямам какво да отговоря. 

За тениската, душата и живота

Стара история, която пуснах в една група през януари 2020-а, ама сега ми попадна и... 🙂 Нищо не се е променило. Само тениските станаха повече. 🙂

.................................................

Мъжът ми от две седмици си е харесал някаква тениска, но поради ред причини чак тази събота успяваме да отидем до магазина, в който се продават. Толкова се е навил, че я купува без дори да я премери.

Разбира се, оказва се, че леко се е подценил. Тоест тениската му става, ама той обича да му стоят все едно ги е откраднал от Шакил О`Нийл.

- Мило, май и тая ще бъде за тебе.

Тениската е готина, ама на мен ми е съвестно да я приема, като знам с какъв кеф си я е купил.

- Не искам, бе, мило. Пробвай я пак! Може пък да се харесаш.

- Е, колко пъти да я пробвам? Тясна ми е и това е.

- Абе не искам да ти я взема. Толкова много я искаше…

Той ме поглежда изненадано:

- Айде, бе! Ти ми взе душата и живота – сега за една тениска ли ще правиме проблем!...

То не е точно политика...

Добре де. Знам, че съм обещала по възможност да не се обаждам много-много по политически теми, но това въобще не е политика - това е гениална лудост просто! 🥴🥴🥴 

Ако умра ил` загина... на плажа

 

Имаме си едно камионче „Фиат Дукато”, дето напоследък сме си го обърнали на семеен автомобил, щото се оказа много икономичен и удобен за целия катун, дето обичайно го влачим. Иначе сме четири човека, в това число децата. Мъжът ми е твърдо решен да направи шофьор от мен и обикновено ме изнудва аз да карам, но имам чувството, че подходът му не е най-градивния. Не, нямам предвид крясъците от типа на „Добре, бе! Това сега що го направи? Мило, ти иначе караш добре, освен когато караш като идиот.”

Та днес бяхме на плаж извън Видин с въпросното камионче. Тръгваме си, аз карам. Наклонът на изхода от плажа е… не знам, ама да кажем че е към 20°. Може да е колкото си иска – аз имам чувството, че трябва да качвам Мусала.

И така, препотила съм се към пет пъти за по-малко от минута, одървила съм се на волана, все едно не карам камиончето, ами на гръб го влача, зад гърба ми е Дунава и ако изтърва нещата, „Фиат”-чето моментално става на подводница... Децата са притихнали подозрително. Към десет човека наоколо зяпат с различна степен на интерес, а аз се моля да не прегазя някого от тях из храстите, щото теренът е малко див…

И какво прави в това време мъжът ми? Професионалният шофьор – да. Дал ми е точни инструкции, разбира се, от които нищо не вдявам, и сега… пее. Пее, бе!

Пее с пълно гърло НА ОТВОРЕН ПРОЗОРЕЦ, акомпанирайки си с едно гумено пиле:

- АКО УМРА ИЛ ЗАГИНА, НЕМОЙ ДА МЕ ЖАЛИТЕ-Е-Е-Е...

Жив е. Не го мислете!... Засега!!!

От София бил! ОТ СОФИЯ!!!

То мълчиш, мълчиш, щото нали… възпитанието не ти позволява да говориш за политика, ама вече не се трае, да му се не види!

Да, и аз за Петър Илиев.

Опитът му за интервю тази сутрин по Нова ТВ ми подейства като чаша антифриз за събуждане, нито капка по-слабо. А съм опитвала какви ли не гадости през годините, но това ги надмина и задмина със скоростта на космическа совалка.

Та аз като цяло много се пазя да отварям дума за политика, щото там винаги съм била на принципа, че е по-добре да не се намесваш, отколкото после да се извиняваш. Този път обаче…

Обаче…

Абе, уважаеми кандидат-спасители на България от ИТН! ВИЕ СЕРИОЗНО ЛИ, БЕ?!?!?!... Ако не знаех, че и този сте си го намерили с конкурс, щях да ви питам вие с конкурс ли си ги избирате такива, м@мк@ му?!... И какви точно критерии бяха зададени на въпросния конкурс, та този е минал цедката, защото ако не е имало изрично изискване да си нестабилен нарцис с его не по-малко от диаметъра на Слънчевата система, не виждам как е възможно да го предлагате за силов министър и вицепремиер. Мен лично тази мисъл не просто ме притеснява – ужасява ме, бе! Все едно да дадеш ключа от барутен погреб на религиозен екстремист.

И сега някак си натрапчиво ми бръмчи въпросът: Ами другите? И те ли са ви такива ашладисани психари, да ме прощавате? Щото ако да, започвам да подозирам, че целта ви не е била промяна и там каквото пропагандирахте, ами през цялото време коварният план е бил да направите всички бивши управници (подчертавам – ВСИЧКИ за последните 30 години!!!) да изглеждат ега ти свестните хорица. НЕ? Ами съжалявам! Точно това се получава някак си.

Та да кажа аз като човек толкова извън политическите теми, колкото не може повече да се иска, какво чух от злополучното интервю! Имам предвид извън крясъците по водещия, пък и в тях де. Общо взето, чуваше се едно „аз, аз, аз, аз, аз, аз, аз, аз…” и между другото „аз, аз, аз, аз, аз, аз…”. Толкова много „аз”, че направо на моменти не вярвах, че не е опит за скеч в духа на шоуто на г-н Трифонов. Той бил готин, щото го канели на абсолвентски балове, пък някакви лоши хора искали да го тричат, видиш ли. Ми аз до вчера не исках, ама тая сутрин, докато гледах и не вярвах на ушите си, внезапно ме обзе такова някакво желание… Страстно желание даже! И не знам за мъжката дума, дето си я имали с г-н Трифонов, ама ми се прииска така – съвсем в разрез с модерния напоследък пацифизъм – един женски тупаник да му вкара например прясната ни олимпийска шампионка по бокс Стойка Кръстева.

Честно казано, хем завидях на Виктор Николаев, хем се възхитих на търпението му, хем се и уплаших за него. Защото според мен г-н Илиев май въобще не схвана, че е в телевизионно студио, а беше взел направо шампионска инерция за последна разбиваща пледоария като в съдебна зала. Как му се размина на Виктор Николаев някоя и друга присъда, просто нямам обяснение. Явно просто е имал късмет днес. А да се разправяш с хора в нервна криза не си е работа – от опит го казвам. Добре, че моят опит поне не е натрупан пред камери де, че аз нямам търпението и добрите обноски на г-н Николаев.

За характера на Илиев трябвало да питаме баба му и майка му! Верно ли?... Ма няма нужда, бе, пиле – той характерът от орбитално разстояние си личи. И липсите в него също. Ама като си се хванал на хорото да ставаш парче министър някакъв, поне един курс по овладяване на гнева да беше минал, че сега съпартийците ти луди ще станат, докато измъдрят как да ограничават щетите! Не кризисен PR, ами чудо библейско ще трябва да сътворят, за да замажат ефекта, който предизвика това участие, който е не по-малко прелестен от атомен взрив. И не по-малко помитащ. За всички. Дано и за ония, дето гласуваха за тази точно „партия на промяната”. Ако това е промяната, не мерси!

Съботният битак е особен вид магия

Вкъщи си имаме нещо като семейна традиция. Всяка събота със ставането отиваме на пазара пред „Lidl” и никога не се прибираме без нещо. Аз, мъжа ми и хуните! Понякога, когато мъжът ми е заседнал с тира някъде из Европа – само аз и хуните.

Съботния пазар във Видин е особено място и преживяване, доста подобно на улица „Диагон-али” от историите за Хари Потър. Точно толкова магично, стига да имаш очи за магията му, разбира се. Трудна магия – малко мръсна, малко тъмна, много прашна и потна, екзотична, катунарска, „ухаеща” на скара, подправки, царевица, плодове, пилета, зайци, коне и „свинки Пепи” (според хуните, които израснаха с това проклето филмче, че и на руски проговориха по-добре от мен, дето учих езика осем години). Магия, която се случва независимо от времето, зиме и лете, в дъжд и пек, в здраве и пандемия. Честно казано, миналата година, когато ни се стовари тая гадост covid-19, не ме разтревожи толкова затварянето на държавата (то па една държава нали!), колкото затварянето на съботния битак във Видин. Битакът е свещен, по дяволите!

Ако бързате за някъде, не идвайте тук! Тук не се бърза. Тук трябва да забравите западняшката динамика и да си припомните някогашните ориенталски нрави за пазаруване и най-вече за пазарлък. Това последното – и на влашки, и на сръбски, и на руски, и на ромски, както ви харесва. Със западен език обаче ще го закъсате яко. Някога Турската поща във Видин може и да е била връзката между изтока и запада, но на битака изтокът определено е задържал позициите си.

На висока скорост наистина няма да видите нищо повече от прах, воня и вехтории, и току виж сте изтървали късмета си за деня. Магията се случва бавно, крачка по крачка. Забави! Спри се! Вгледай се! И ще видиш! Единственият случай, когато е позволено да излезеш от тази източна лежерност, е ако се наложи да гониш из прахоляка избягало пиле или прасе, за да го върнеш на собственика му. И само от теб зависи как ще го погледнеш и дали ще е „Ега ти вехтошарника! Довлекли са боклуците на половин Европа” или ще е „Нямаш идея какво намерих там, човече!”. Основният принцип на функциониране на този тип места е, че боклукът за един е съкровище за друг!

А тук има всичко! Да, дори и това, за което си помислихте… каквото и да е то, стига да знаете къде да го търсите, разбира се. Виждала съм оригинален японски меч, за бога! Така де, МОЖЕ БИ оригинален. „Не`ам идея, бате, не съм го пробвàл!” Тук всичко е МОЖЕ БИ, на късмет, но с времето някак си се научаваш кога да играеш и кога да си пас!... Мачете, диджериду, handmade калимба (и вие не сте го чували, нали?), конски юзди, скалпели, вибратори (мхм, именно – да), арбалети, перални, лаптопи, медни съдове, фитнес-уреди, сценично оборудване, облекло за от раждане до умиране, картини, тигани, играчки, пълен комплект стикове за голф… Кой, по дяволите, във Видин знае как и къде се играе голф?!...

Трябва ти ковач? Разсад за розови домати или фиданка на бананово дърво? Майстор на дървени сувенири и домакински вещи? Домашни точени кори за баница? Антикварна книга или дискове за плейстейшън? Био-зеленчуци „собствено производство”? Монети от държави, за които и географията вече не помни? Зарядно за телефон, чийто производител сигурно отдавна е умрял? Армейско оборудване (оригинално!)? Навигация която не се знае работи ли и дали не е с карта за Южна Африка например? Циганска любов?... За печките говоря.

Естествено, че ги има и ония вехтории, дето не можеш да си представиш, че някой ще купи, защото са като току-що извадени от контейнерите за боклук до бензиностанцията отсреща, но и някак си няма да е 100 % изненада, ако видя някой да спира пред тях. Все на някой сигурно му трябват изкривени от носене дамски обувки от младостта на баба му или един – ЕДИН!!! – вълнен търлък… Или колелца от офис-стол… Или снимка на непознато дете…

Тук е и неофициалният видински зоопарк. Иначе кога тия деца ще видят и пипнат на живо зайчета, гълъби, пилета, патици, джинки, прасенца, чинчили… Случва се и коне да видим да си пасат кротко на ливадата, дето иначе май е футболно игрище някакво. Хората, които продават животни, са моите съботни герои. Имате ли идея колко деца пищят край тях, докато дърпат ушите на зайците?...

С времето сме си намерили нашите сергии, нашите черги и сандъчета със съкровища, където задължително спираме да поровим, нашите баби със зарзават. Никога не тръгваме без да сме оставили поне 15-20 лева, обикновено за играчки и разни декоративни находки. Всички сме деца малко или много. Вчерашните ми придобивки са тези от снимките. Прасенце-солничка и миниатюрно кученце с книжка без конкретно приложение освен да носи усмивки. Ей така – видиш нещо и си помислиш „Аз съм!”. Дреме ми колко струва и дали изобщо струва нещо! Някои неща се оценяват по друг начин.

Единственото, което никога няма да разбера, са хората, тръгнали с кола до „Lidl” в събота преди обед във Видин. Абе вие акъл имате ли?!...

За онези, които пеят твоите песни

Аз не съм по споделеното четене.Някак си да споделям какво чета ми е твърде разголващо - все едно да споделям за какво си фантазирам, докато заспивам късно нощем. Затова и рядко усещам порив да го правя. По-скоро черпя идеи от хора, по-склонни от мен да да споделят читателските си търсения.

Покрай една история, върху която работех тези дни, се наложи да наблегна върху биографиите на музиканти и историята на блус, джаз и рок музиката. И така, по волята на съдбата, попаднах на автобиографията на Съли Ерна - "Пътищата, които избираме".

Винаги съм си падала по твърдия саунд! Винаги съм си падала по оня магичен звук, който сякаш остъргва всичко излишно, фалшиво, престорено от теб и оголва душата ти. Оня същият, който те оставя гол да кости, до душа.

И съм завиждала на онези, които са докоснати от боговете да го създават. Да изреват онова, което аз не смея дори да прошепна. Онова, за което не ми стига талант.

Съли Ерна е един от тези хора и мога да кажа само, че се чувствам привилегирована да деля едно съвремие с него!