Сезонът е открит!

Септември може и да идва с падащи жълти листа за повечето хора, но за нас вкъщи идва с прокапващи сополи. Престолонаследник №2 вчера откри сезона с първия вирус за учебната 2019-2020 година. А учебната година дори още не е започнала.

И като я подкара така от сега, та чак до май догодина. Хреми, ларингити, бронхиолити, тук-там някой бронхит или пневмония за разкош… и всякакви подобни гадости. Благодарение на него, пък и на себе си (астматичка съм има-няма откакто се помня, че и по-отдавна) половин пулмолог съм станала. Вече на лекар ходим само за да измрънкам болничен, ако се налага, или за рецепта. В аптеката все още не искат да ми гласуват пълно доверие.

На всичкото отгоре… на него му харесва!

Харесва му, бе!

Първото кихване за него е сигурен знак, че се задават дни на небивали вкусови изкушения. Какво имам предвид ли?

„Нурофенът” му е манна небесна. В един период даже беше започнал да заспива с дозаторната спринцовка вместо с биберон в устата. „Инфлуцид”? Бонбони, заради които се отказва дори от шоколад. Витамин С? „Мммм… Скуснууу!!!”… (Е, колко пък да е „скусна” тая гадост?!...) Калциев глюконат? Ако не му го дам, си мисли, че е направил нещо лошо и е наказан. Ако пък опрем и до антибиотик, вече е едно непрекъснато облизване пред шкафа с лекарствата в очакване на следващата доза. Там си станаха много близки с котката, защото в съседство е хладилникът, та всеки си чака своето изкушение.

Само с капките за нос имаме трудности. Не допускам да съществува родител, който да не се е сблъсквал с този кошмар. Обикновено слагането им прилича на нещо средно между пехливанска борба и схватка на живот и смърт, а писъците са с децибелите на ниско прелитащ F-16. Когато все пак успея да ги сложа по предназначение (защото обикновено има минимум два неуспешни опита преди това, при които отиват в устата, очите, ушите, по стената, върху котката, в моя нос вместо в неговия…), поне половин час ми се повтаря, че съм гадна, лоша и грозна, а капките са „тъпи”. Веднъж ме замери с шишето от яд. Иначе казано, по това време на годината обичайният ми парфюм бива заменен за дълго от аромата на „Виброцил”, а синините от ритници на най-необичайни места са по-скоро правило, отколкото изключение.

А се опитайте сега да си представите как го правя това последното понякога посреднощ, докато съм зомбирана от безсъние, без да святкам лампата, щото двата метра до ключа ѝ по това безбожно време на денонощието ми се виждат като два дни път с камили!

Нощната лампа, ако ще питате за нея, е в кухнята, щото там ми е импровизираното гобленарско ателие, а втора да купя все не се сещам, докато не се наложи в два посреднощ да се боря с побесняло тригодишно, убедено, че се опитвам да го убия с „тъпите” капки за нос.

А инхалаторът ми е пръв приятел по това време на годината. Дори мисля, че съм развила някаква форма на суеверие спрямо него. Искрено вярвам, че докато стои в готовност на раклата, на никого няма да му притрябва. Прибера ли го в кутията му обаче, до два дни Престолонаследник №2 е повлякъл сополите! Не е съвпадение, повярвайте ми! Да, точно така. Казвам го аз, която иначе не вярвам и на Емо Чолаков.

Та поради тази причина съм му оформила нещо като импровизиран олтар на раклата сред няколко орхидеи, един фикус и още две-три китки, които не ги знам какви са, но някак си оцеляват вкъщи трета година вече. (Това последното самó по себе си е своеобразно чудо също, защото не съм точно цветарка, ако правилно ме разбирате.) Стои си там и чака, от време на време по инерция го поливам и него наред със саксиите…

Ей, саксиите!...

Мамка му!
Отивам да ги полея...