Деветосептемврийско... лично

Направо не знам дали да се обаждам точно днес, ама…

Да се обадя пък!

Не че нещо, ама днес си ми е празник. Личен. И не щото съм излязла от едно баш партизанско село, а щото точно преди двайсет години, на 9.09.1999 г. светът се сдоби с още една дипломирана библиотекарка, демек мен. На тази любопитна дата си взех държавния изпит с „мн.добър 5.00” и приключи един доста противоречив етап от живота ми. Двайсет години по-късно все още не съм категорична бих ли искала да го изживея отново, ако ми се отвори възможност, или ще откажа без дори да се замислям.

Не че това ми помогна особено много на практика де. Когато все пак се озовах в библиотеката, се оказа, че теорията си е теория, ама практиката си е съвсем друга работа, за предизвикателствата на която никакво зубрене не може да те подготви.

Университетът обаче ме научи на нещо много по-важно от това как се прави описание на книга и що е то УДК. За петте години там се научих преди всичко да обичам работата си. Библиотеката. Книгите. Литературата. Писането. Четенето. Разбира се, нямаше да се случи, ако не бяха хора като проф. Марин Ковачев и доц. Христо Хаджихристов (лека им пръст и на двамата!). На тях двамата основно дължа много от това, което съм днес като някакъв специалист. И на цяла плеяда други, разбира се.

Два фактора изиграха важна роля в това да се дипломирам успешно: 1) хора като двамата, които споменах, и 2) фактът, че хал хабер си нямах в какво се забърквам.

А исках да съм Индиана Джоунс иначе…

Или Адвокат на дявола поне…

Или художник на комикси…

По едно време май имаше и период, в който просто исках да съм велика и известна, без да съм особено сигурна с какво точно. Може би е добре, че точно това не ми се получи, че като гледам днес мнозина с какво са станали известни…

Но Съдбата си знае работата и почти с ритник в… продължението на гърба… ме запрати в „Библиотечно-информационните дейности”. Не вярвам в богове и астролози, но в Съдбата вярвам. Тя е много печена, вкисната, отмъстителна, но със смазващо чувство за хумор мацка! Харесвам я!

И така, университетската ми одисея започна във Велико Търново навръх Световното по футбол през `94-та, за да завърши на 9 септември 1999-та. Не е като да не съм улучила дати и години! Хванах най-бесните „борчески” времена на „преход”, жанвиденовата зима, безумно скъпия долар, подпалването на Парламента, първите концерти на мега-звезди от световна величина у нас, изпълзяването на чалгата от калта и първите й опити да поизтръска козината си от мизерията… Въобще едно такова междено време, в което най-сигурното нещо беше, че нищо не е сигурно.

Да се хвърлиш в подобно приключение на 17 години, на 360 км от дома, си е… приключение. Само дето това го осъзнаваш в последствие.

Учене до откат за изпити. В последния момент, разбира се. Винаги е в последния момент! Нямам спомен за някой изпит да съм отишла подготвена без това четене в последния момент.

Сибирски снежни зими, докато ми се налага по няколко пъти на ден да драскам заледените баири от университета до Съдебната палата и от там до върха на Картала във Велико Търново. И обратно.

Безумни нощи в „Рока” (официално „Десперадо”, ама никой не го помнеше това).

Първите мобифони с размер на тухла-четворка.

Първите зарязани гаджета.

Първите „студентски купони”.

Принципът „полят изпит – взет изпит” приложен на практика. (Работи, между другото, но само с три денонощия здраво залягане над лекциите преди „поливането”.)

Що е то „царски пищов”.

Що е то поправителен/ликвидация.

Как се взема изпит, който дори не си сигурен по кой предмет е. (С „мн.добър 5", ако искате да знаете. Без преписване!)

Първи принудителни уроци по спешна кулинария. (Пожарна чак не се е налагало да викаме, макар да е имало добри опити за палеж.)

Един-два рокерски събора... (За тях си трябва отделен пост, дори книга, ама ме е срам да ги напиша.)

25-та топка на Стамболовия мост, от която скачат самоубийците.

Паметника на Асеневци.

Янтра.

Самоводската чаршия, която те връща във времената на „Под игото”.

Църковното ми кръщение, което за малко по погрешка да започне като сватба.

Историята… Ах, историята в този град те размазва като Дан Колов.

……………………………

Е, да де. И ученето все пак. От днешна гледна точка смятам, че можех да се постарая далеч повече, но и така не свърших зле. Значи така е трябвало. И без това втори дубъл няма, колкото и да бих повторила някои точки от списъка, плюс няколко, които няма да споменавам от елементарен инстинкт за самосъхранение.

Така че… Да. Днес празнувам края на 5-те най-противоречиви години от живота си може би.

После ми се наложи да стана сериозен и отговорен възрастен.