Помните ли 6-ти септември?...

Днес е празник. Въпреки че той е стъпил върху човешка кръв и кости, върху съсипани съдби и почернени семейства, но е празник. Всъщност точно затова е празник. Защото цената е висока, но целта си е струвала и е постигната. Поне географски, ако не в друго отношение, макар идеята на онези, загиналите, да е била доста по-голяма от някакви си физически граници.

А извън чисто географските измерения на Съединението?

Съединени ли се чувствате?

С близките си? С не особено близките? С непознатите, с които говорите един език и живеете в един град, в една държава? С онези, които по волята на съдбата не са в България? С онези, които някак си са станали политически, културен, спортен или някакъв друг елит? А те? Те дали се чувстват някак си съединени с нас?

Хайде, оставете ги днешните! Чувствате ли се съединени с онези, които преди 134 години се отрекоха от себе си, за да могат днес Пловдив, Стара Загора, Кърджали, Хасково, Сандански, Странджа планина да са български? Всъщност освен датата и какво честваме на нея, нещо знаете ли за тези хора? Дори от обща култура ей така…

Или да оставим и това. Едно цвете оставихте ли на някой от паметниците в знак на почит, в знак, че помните и ще разкажете и на децата си?

Питам, защото аз днес бях на паметника на Скърбящия войн във Видин, но много от най-речовитите и амбициозни наши съграждани, които денем и нощем се тупат в гърдите колко милеят и колко са те по-по-най-достойни българи и видинчани и, ако трябва, кръв ще леят… нещо… не ги мернах там. Отидох сама, с двете деца, едното от които болно. (Нищо сериозно, което да не позволява излизане навън.) И отидохме – аз с деца на 6 и на 3. Можех да си го спестя. Можех, но някак си вътрешно ми се струва, че не мога. Не бива. Не бива и на децата си да го спестя. Защото ми се иска след 20 години да са там по своя воля и убеждение, а не защото са ги изръчкали служебно. Мисля, че така е редно, ако искам да имам правото да претендирам за българско самосъзнание.

Българското самосъзнание не е киселото мляко, шопската салата и да топнеш гащите си на хорото в Рилските езера. Друго е.

Това разочарова ли ви?... Сигурна съм, че има и разочаровани.

Онзи надпис, който събира прах над вратата на Народното събрание… „Съединението прави силата”… помните ли го? Не, не днес. Днес всички се присещаме и го развяваме, сякаш е решаващата улика в съдбовен съдебен процес. Ето вижте, знам го, значи съм по-българин от оня, дето не се е сетил да го постне във фейса! Имах предвид… помните ли го извън датата 6-ти септември? Като послание. Като събитие. Като урок, ако щете. Значението му осъзнавате ли? Онова… най-дълбокото…

Не е ли парадоксално, че този надпис е станал емблема за един народ, който сякаш никога по никакъв повод не е бил обединен и съединен, дори на фамилно ниво, да не говорим пък на национално? То вярно, че човек не си избира роднините, но каузите всеки сам си ги избира.

Не. „Мерцедес” последен модел не е кауза.

Кметският стол, депутатската банка, спечелената обществена поръчка не е кауза.

„Прецакай политическо/служебно другарче” не е кауза.

Двеста квадрата къща с петстотин квадрата двор и басейн не е кауза.

Кауза е да се отречеш от себе си в името на нещо, от което няма да спечелиш. На народ, на родина, на бъдеще – чуждо, не твоето. Тя няма как да ти бъде вменена, нито наредена. Никой не може да ти тикне в ръката автомата, да ти посочи хоризонта и да ти кресне: „Ето ти кауза! Отивай там да умреш за България!”

Но все пак се е случило. При това не с автомати в ръце – тръгнали са армии от доброволци с кремъклийки, саби, вили и сопи. Армии от доброволци – подчертавам! Днес, ако се наложи, колко ли ще се съберат? Колко ще си счупят удобното ежедневие заради една неудобна кауза?...

Няма да предполагам. То се вижда с просто око.

Преди 134 години онези хора не са хванали пушките служебно, мрънкайки, че вкъщи ги чака софрата, кафето и лафмохабета с комшията, че ще си изпуснат сериала в осем вечерта или годишния концерт на „Пайнер”, или часа при фризьорката. Направили са го – представете си само! – доброволно, по убеждение и от необходимост. И те като днешните са бистрили политиката в кръчми и механи, но за разлика от днешните после са излезли от там и днес имената на хиляди от тях са по паметниците, в учебниците, в спомените за Съединението. А колко от днешните имена утре ще са в учебниците по история?

Излишен въпрос.

Каква ли необходимост обаче може да е тази, която да те накара да оставиш всичко познато, близко и любимо, за да хукнеш на почти сигурна смърт? Какво ли е накарало Яворов и Дебелянов да хвърлят перото и да грабнат пушките в разни моменти от живота си? Що не са си седели в артистичните кафенета да си драскат стихчетата и да не се занимават с опасни глупости, от които далавера няма?... Ами Райна Княгиня? Да би мирно седяло, не би чудо видяло, нали? Ботев?... Левски?... Раковски?...

На този фон се опитвам да изсмуча от пръстите си едно съвременно име… поне едно, бе… И ми изниква едно. Ама не звучи българско, въпреки че е на най-големия съвременен българин, който съм виждала.

Джоко Росич.

Човекът, който ни остави едни от най-грубите и истински уроци по родолюбие, звучни като шамар в лицето. По българщина, ама истинска, а не онази – врякащата, която само на децибели е силна, а отвътре – куха като стара тенекия. Не паркетната българщина от официалните празници. Ако искате да си сверите часовниците, потърсете интервютата му. Гледайте отново историческите филми с негово участие! И не се засягайте на българска чест, че един наполовина сърбин е по-българин от вас! Понякога става така.

Преди 134 години хората не са имали големи амбиции, но са имали големи каузи. Не са можели да четат и пишат, не са имали бизнес-планове и политически цели, но са имали съзнание, принадлежност и чувство за дълг. Призиви като „Нито крачка назад, само напред, зад нас е България!” за тях не са били политически лозунги и кръчмарски вопли, нито готини статуси, които да си бродират на калпака. Били са верую! Верую на един народ, не на една тълпа. Правите ли разликата?

Не че не имало и от другите де, дето и днес си ги знаем. Историята казва, че винаги ги е имало и „благодарение” на тях май сме си патили като народ и държава повече, отколкото по вина на който и да било външен враг. Както казах, тях и днес ги има, че даже и са се нароили май.

А другите – онези, бунтовниците с кауза – има ли ги?

Възпитали ли сме ги? Защото те не се раждат – те се възпитават. Дали от семейството, дали от приятелите, дали от съдбата и времето… но се възпитават. А днешното време какво ще възпита?

Това зависи от нас.

Неприятно, нали?...

Хайде, че малко дълго стана! На онези от вас, което прочетоха докрай, честит празник!!!