От "к`во толкова" до "съсипАха я тая държава" за 30 секунди

Рано сутрин обичайното ми състояние е такова, че далеч не мога да бъда наречена пример за толерантност, да не кажа, че откровено мразя света. Така съм някъде до след първото кафе… или до ранния предиобед в по-тежките случаи.

Та нося се тази сутрин „като на умрял душата”, ако трябва да цитирам моя мъж, в посока към работата, пуснала съм си един грубиянски микс от Five Finger Death Punch, Slipknot, Disturbed и Static X, та белким малко ме вдигне, и общо взето не си давам зор. Като никога, тръгнала съм навреме, за да стигна без да се налага да препускам като кон из града. Рядък момент, между другото – в 99 % от случаите е бясно тичане в последния момент, типично по български. Щото организацията може и да ми куца, ама пък много мразя да закъснявам – издава липса на дисциплина, което за мен си е порок отвсякъде.

Та домъквам се значи до едно Х-образно кръстовище и задрямвам на припек пред пешеходната пътека, защото отсреща свети червено.

Сега… аз може и да не съм права, ама винаги съм смятала, че правилата са по-скоро за да се спазват, отколкото да бъдат нарушавани. Ама нали… пак казвам, може и да не съм права. (То аз и „Записки на политкомисаря” ги намирам за по-вълнуващи от оная набедена за еротика тъпня „Петдесет нюанса сиво”, та си отчитам вероятност повредата да е в моя телевизор по принцип.)

И така, спирам аз в очакване на зелена светлина. Точно по същото време покрай мен със скоростта на ледоразбивач преминава величествено една дама, хвърля поглед насам-нататам и си продължава пътя в ненарушимо спокойствие. На червено, по диагонал на кръстовището!

Кори Тейлър може и да не ме е събудил, но тази някак си успява.

Знаете ли, това е едно такова тихо, безсловесно, но осезаемо дразнене, същото като онова, когато някой се направи на приятно разсеян, докато прережда уж случайно опашката в магазина. Не крещи, не нахалства, не се натрапва, няма „Аз само да питам…”, а така, почти с танцова стъпка… по тъч-линията те заобикаля, недопускайки дори, че някой ще се усети.

-      Патка! – откъсва се от устата ми.

Предполагам, че нямаше да ми бръкне в нервите, ако беше някой заблеян тийн – от тях някак си го очакваш. Влюбени, разлюбени, убедени в безсмъртието си… Но тя си е жена на моята възраст, че и отгоре. Тоест… имала е време да се научи и да мисли, ако е искала, да започне да проумява, че някои неща може и да са дребни пропуски, ама са тъпи.

Тя, разбира се, не ме чува, но ме чува друга една, която тъкмо е предприела идентична маневра покрай мен. И тази даже е на още по-сериозна възраст – онази, на която обикновено започваш с турските сапунки, рецептите за туршии и перманентното висене пред лекарските кабинети.

Заковава се неуверено с един крак на тротоара, с другия на асфалта и откарва следващите двайсетина секунди в драматична борба със себе си – ще ѝ се да пресече още сега, на червено (к`во пък толкова?!...), ама я е срам. Естествено, вината за всичко е моя. Баш сега ли се намерих да я зяпам кисело?!... А и аз не помагам особено – гледам я в очакване да се пусне по дестинацията. Нищо няма да ѝ кажа, бе, но давам да се разбере, какво точно ще си помисля. Хората като цяло не са о`кей с мисълта, че някой може да ги сметне за елементарни тъпанари.

Стои тя до мен, засрамена като девица, а краката ѝ аха да заживеят собствен живот и да я понесат през улицата.

Да уточня само, че няма преминаващи автомобили. Няма драма, няма пищящи спирачки, крясъци и травми. Но имаме червен светофар. Аз съм и шофьор, освен пешеходец. Е, не съм най-добрия шофьор, но нямам случай да не съм спряла на червено, дори и в три през нощта, дори и да съм единствената кола в радиус от километър. Пак казвам, вярвам, че правилата са, за да се спазват. Знам, не е много… българска черта…

Ама ще си каже някой сега, тя жената сигурно е бързала, пък и нали се е огледала, а и коли не е имало… К`во толкова си се заяла с нея?! Намери си мъж! Хората какви по-сериозни проблеми имат, ти - за някакво тъпо пресичане!...

Имам си мъж. Благодаря! Ама ей такива тарикатлъци на дребно пак си ми бодат в очите. За Бога, дори 6-годишният ми син знае, че на червено се спира, и го спазва. Нищо че иначе е дисциплиниран като торнадо на стероиди. Щом той може, би трябвало и най-елементарните пълнолетни частици да могат. Могат, ама явно не искат.

А, между другото, жената хич не бързаше. Казвам го, защото, след като си изчаках зеления сигнал, пресякох и продължих след нея. Дори я настигнах и задминах, а не е като да съм тичала. Истината е, че тя очевАдно си го направи по навик, без да има спешна необходимост някаква.

Навикът да пренебрегваме дребни правила и задължения, щото никой не ни вижда и въобще к`во толкова?!... Навикът да си огазим пътечка през тревата, на два метра от тротоара, просто защото… не знам защо. Е по-пряко? Стига бе. Два метра са! Няма да ти спестят повече от едно мигване време. И да. Да изчакаш светофарът да светне зелено е въпрос на точно 30 секунди. Сигурна съм, че ничия тазобедрена става не е сдала багажа от две крачки повече, но следващия път тази същата дама заради навика си да спестява 30 секунди ще откара 30 дни в болница евентуално с потрошена тазобедрена става. Но ще е виновен шофьорът, който ще я потроши, защото тук е така – винаги е виновен шофьорът, дори и когато ти си откровен заплес без базови навици за самосъхранение и ред.

Иначе да, дребно е, та чак незначително. Ама то от дребните навици започва голямата (само)дисциплина, дето ни липсва и на личностно, и на национално ниво явно. Точно така! Същата, дето ѝ викаме „германска” и цъкаме с език, чудейки се що така в Германия вирее, пък у нас – нъцки! Щото в Германия, ако пресечеш на червено, ще те питат от коя лудница са те изпуснали без придружител. А тук си е „к`во толкова, бе, всички така правят”. А от „к`во толкова” е само 30 секунди разстоянието до „съсипАха я тая държава”.

Ми съсипАха я! Ей такива – дребни тарикати.

Отивам да си пусна първото кафе.