Хлебопатета....

Оказва се - хлебопатетата съществуват и са две, но не са зелени и не стана ясно дали се казват Суей-Суей и Бадюс.. 🦆🦆🦆

EDIT: Казват се Захар и Памук.

 

Монета за вземане на решения

Като казвам, че съботния битак във Видин е все едно да ровиш със затворени очи в сандъче с късметчета, не преувеличавам. Вървим си като всяка седмица и дълбая в психиката на престолонаследниците-хуни като зациклил грамофон „Нищо не пипаме – само гледаме!... Нищо не пипаме – само гледаме!...” (не, че някой от тях изобщо ме отчита като присъствие, камо ли пък че нещо говоря там…), а погледът лепне по какво ли не, дето ти се иска да го грабнеш и да отнесеш вкъщи, съскайки „Безценното ми!...”.

- Мамо, мамо виж! Гъска!... Мамо, пиратски пищови! Искам!... Тати, виж! Огромно плюшено куче!... МЕЧОВЕ-Е-Е!... Тати-мамо, това какво е?... Там има зайчета! Хайде да си купим зайче и да си го гледаме на терасата!... Това пиле защо кряка сега?... Тати, гледай! Ножът на Принцът на Персия!... Я! Чушки-и-и!... И това не го знам какво е, ама изглежда вкусно… Онзи кон продава ли се?... Не, искам магаренцето! Може ли?... Ама защо не-е-е?!...

И така. Традиция!

Старая се да не демонстрирам твърде забележимо, че някак си ми се нравят лъскавите шевици по топовете със завеси на една от масите, защото мъжът ми и без това от време на време ме подпитва на шега:

- Душа, ти от коя махала беше?...

Факт! Има една сврачешка черта у мен, която не може тайно да не се зарадва на нещо лъскавко, шаренко, ярко така... катунарско един вид… Приела съм го, но понякога – особено в събота, на битака – е голяма борба да държа под контрол тия пориви у себе си.

И не винаги се получава. Не ме разбирайте погрешно! Не се оплаквам – дори напротив.

Ето например днес! Вървя си, зяпам изобилието от нови, употребявани, много употребявани вещи и откровени боклуци, когато сред целия този хаос – все едно вулкан от предмети, изригнал насред града, – моето съкровище за седмицата сякаш ме хвана за ръка и ми рече:

- Носи ме у дома!

............................................

Монета за вземане на решения! Че кой няма нужда от такава в крайна сметка!... 

Алея на книгата

И така, доживях да съм на Алея на книгата не просто като купувач. Кой да вярва! Ако преди една година някой ми беше казал, че ще се случи, щях да умра от смях. Но ето ме, макар и задочно, на Алеята, в Шатра №44, като част от авторите на Издателство "Потайниче". Там съм под формата на втората ми книга и първи роман – „Седмият ангел”. (Много числа - много нещо! 🙂 ) Живот и здраве, на някоя следваща ще съм и физически там, но дотогава…

Та заповядайте в Шатра 44, където освен „Седмият ангел” ще откриете още цяла съкровищница от думи, автори и емоции. Защото в крайна сметка нали това е основната идея на книгите – нечии думи да се превърнат в твоята емоционална магия. 🧡🧡🧡 

Сама вкъщи

- Тихо там – да не идвам! – крещя от кухнята, щото ме мързи да стана.

Тоест току-що съм седнала.

После се сещам, че съм си сама вкъщи. Децата са командировка на село за три дни, баща им е по работа. Надниквам в коридора – котката мига недоумяващо.

Като се появят децата, все си мислиш какъв паметен мързел ще му удариш, ако някой ден доживееш да останеш сама вкъщи. Мързел – трънки!

За един следобед измих печката, микровълновата, шкафа с провизиите, още един шкаф, хладилника, чиниите, пазарувах, изхвърлих боклука, пренаредих запасите с консервирани зеленчуци, минах паркета с парцала, изкъпах се, пак пазарувах, смених чаршафите на спалнята…

Добре, че почнаха новинарските емисии, та да мирна!

По едно време звънят децата да кажат, че са пристигнали.

Аз:

- А вие кога смятате да се прибирате?