Жена зад волана

Аз иначе съм сравнително умна. Така де – поне горе-долу. Пиша грамотно, завършила съм някак си едно висше, от време на време чета класическа литература покрай другите глупости и НЕ харесвам чалга. Това последното според мен е критерий, че съм поне на средно ниво интелигентност, минимум. Всичко обаче се оказва напълно безполезно, когато седна в кола. Особено ако седна зад волана.

За кандидат-шофьорските си неволи вече съм писала тук, но ако си мислите, че с вземането на книжката нещата са се подобрили… ами не, не са. Започвам да подозирам, че причината не е в колата.

За Коледа 2014-а получих подарък, а именно… точно така – кола! Поради тази причина се видях и принудена да изкарам книжка. Е, изкарах я някак си. Сега си я търкалям въпросната придобивка, но някак си не мога да се отърва от усещането, че е жива и… ами не ме уважава особено. А иначе въобще не прилича на онази „Кристин” от романа на Стивън Кинг. Мисълта ми е… не е злобна, но определено има извратено чувство за хумор.

От известно време насам се е появил някакъв бъг по електрониката, който се изразява в любопитна серия от необясними проблеми. Веднъж не иска да се отключи. После пък не иска да се заключи. Веднъж някоя врата си остава отключена. Друг път се заключва сама и поне един път съм била на ръба да разбивам собствената си кола, защото ключовете останаха на таблото. Добре че точно тогава багажникът някак си остана отключен.

Та вчера дали от дъжда, дали от друго, но таралясника просто се раздаде на макс дето се вика. Значи… сутринта по някакво чудо се отключи от раз. Обикновено не се случва и поне една врата, а в повечето случаи две до три, остава заключена, плюс капачката на резервоара за гориво. Та отключи се значи и си викам „Woowwww! Днес ми е ден!” Щото нали… шляпа порой от часове и не е много приятно да пълзиш с калните ботуши през багажника до шофьорското място.

Отивам на работа, паркирам почти идеално, което също си е своего рода малко чудо, и до обяд успявам да запазя усещането за един прекрасен ден.

После трябва да прибера Престолонаследник №1 от училище. Когато обаче да вляза в колата… нъцки. Niente! Nada! Nothing!... Не цъква проклетията! Само ми намига палаво с мигачите, докато издевателствам над ключа.

Добре! Примирявам се набързо с идеята, че пак ще е през багажника, когато все пак една от вратите се отключва. Късмет!

Взимам детето и хайде обратно на работа! Понеже… такова… нали съм работеща майка и малкият общо взето е оставен без избор – ще, не ще, ще отрасне в библиотеката, както е тръгнало. Лошо няма! Малко култура в организма на никой не е навредила. Я, какво се случва с едни, дето нямат и критичния минимум! (Да посочвам ли коя точно facebook-група имам предвид? Ако ме познавате поне малко, ясно ви е. Ако ли пък не, ще им гледаме сеира за пореден път, както разбирам, на 14 март покрай обед. Живо ме интересува тоя път на Хавай как ще се развият нещата…)

Да се върнем на колата обаче!

Тоест връщам се при нея след края на работния ден. Преборвам се с ключалките и посоката този път е детската градина, за да прибера Престолонаследник №2. Тя посоката – добре, ама докато стигна до крайната дестинация, за едната бройка да я подмина, защото просто забравих накъде съм тръгнала. А забравих, защото…

Правилно. Колата!

На едно от кръстовищата улучвам неголяма дупка в асфалта. Царица съм! Една да има – моя е, ако преди това няма дърво! Та друсвам значи мераклийски в дупката и… таблото угасва. Няма километраж, няма оборотомер, няма индикатор за гориво… Тези обаче за мигачите работят. Поне знам накъде завивам, ако не друго. Също и оня, дето свети откакто сме купили колата и вече пета година не успявам да разгадая какво иска да ми каже.

Лек шок както си му е редът!...

Опитвам се да разгадая какво става, да видя какво още работи или не, да не прегазя никого по улиците, да не се блъсна в някоя сграда…

Малко преди следващото кръстовище улучвам следващата дупка и… О, чудо! Таблото оживява. Всичко светва като коледна елха, почти изкарвайки ми акъла.

Сега разбирате ли защо подминах детската градина?

Връщам се, намирам място за паркиране, при това такова, от което после дори аз лесно ще се измъкна обратно на улицата, и стигам до градината. Престолонаследник №2 е въодушевен, че ще се прибира с колата. Аз не. Като се знам какъв съм шофьор… пък и други като мен подозирам че има… бих предпочела да не возя децата си. Нямам избор обаче.

Прибираме се. На входа на паркинга има няколко дупки, които ги знам като джоба си, но това не ми пречи да ги улучвам всеки път. Та когато влетях в едната от тях, и четирите врати на колата най-накрая се отключиха.

Да казвам ли, че после с триста зора я убедих да се заключи?...

Утре кой знае какво ще е. Напоследък всеки път, когато сядам зад волана, се сещам за една сцена от не помня вече кой филм…

-       Как се отваря багажника?

-       Отвори жабката и пусни радиото!