На попрището жизнено в средата...

Днес ставам на 43 години.

Никога не съм се имала за една от онези дами, които не трябвало да бъдат питани за възрастта им. Може би защото никога не съм имала нуждата да крия възрастта си – дори напротив. Обичам да шокирам с възрастта си.

Номерът е как гледаш на годините си. Като брой години, брой килограми и брой бръчки… или като количество натрупан опит.

Не съм стара – опитна съм!

Ако ми позволите да цитирам прекрасната Ева Мендес, „слава Богу, че остарявам – това означава, че все още съм тук”. А мнозина нямаха този късмет – заслужаваха да остареят още малко. На 43 вероятно съм по-близо до края, отколкото до началото, но… да не забравяме, че в крайна сметка докато сме живи, всички сме безсмъртни!

Ако на вас ви харесва да ви мислят за двадесет и пет годишна кифличка, също не е проблем. На мен обаче ми е екстра да съм жена на възраст, в която все по-рядко се опитват да я впечатляват разни недозрели младоци на месинджър със „zdr ko pr” . Не че няма и такива камикадзета, де. Не, „zdarsti krasavice” не е по-умно, още повече че знам точно колко пък съм красавица с това ЕГН и след две деца.

Но да се върнем на моите 43!

43 си е половин живот в най-добрия случай, откъдето и да го погледнеш. Много и до толкова не изтрайват, за съжаление. 43, ако имаш късмет, си е точно онази среда на жизненото поприще, в която е бил Данте, когато пише своя „Ад”.

… На попрището жизнено в средата

сред мрачни дебри сам се озовах,

че пътя прав загубих в тъмнината…

(Не се майтапя – започва да го пише точно на 43.)

Късметлия е бил да се изгуби ЧАК на тази възраст! Защото аз за тези 43 години колко пъти губих пътя… дето се вика, не ви е у памет! Тъмнината на моменти ми беше втора природа. Не че го исках – съдба! Ама тъмнина ви казвам!!! От оная – най-черната – като в дяволски задник.

Не се заблуждавайте! Човек има нужда от своята тъмнина, за да намери светлината. Аз я намерих. Не знам дали благодарение на лични качества и усилия или благодарение на с нищо незаслужен късмет. По-скоро второто, но не напълно, за да мога днес да съм почти там, където исках да бъда. Е, не че съм си мечтала да съм на 43, но определено съм на място, което ме устройва, а това е резултат от много неща… и много хора.

През годините дотук съм била какво ли не. Ученичка и студентка – то е ясно. Но освен това съм била още учителка в детска градина и в начален курс, барман в рок-клуб (макар и за много кратко), продавач-консултант в бутик за дънкови и спортни облекла, амбулантен търговец, пак продавач – този път в хранителен магазин, възпитател (не е толкова романтично, колкото звучи може би), продавач И в автосалон на… една там известна марка коли… библиотекар… шивачка… и пак библиотекар… и автор на свободна, ама много свободна практика – къде платен, къде не…

Абе бях ентусиаст и все още съм. Ентусиазъм му е майката, хора!

И тук няма как да не се сетя за един пасаж от „Убий Българина!” на Любомир Левчев:

„… В течение на живота ми с „нежна обич” са ме обявявали за алкохолик, шизофреник, извратен тип, самоубиец, убиец и прочее…”

Така де. Била съм какво ли не, при това без да броя нещата, които хората са си мислели, че съм.

Знаете ли… човек има нужда от известно пропадане, за да се задейства инстинктът му за стремеж към върха. Моето такова пропадане (не в гадния смисъл обаче) беше когато обърнах гръб на библиотеката, за да се превърна в… шивачка. Тъпо ли ви звучи? Да зарежеш сладка държавна службичка с всичките ѝ възможности… Не се заблуждавайте – имаше си големи плюсове! Ако мога да цитирам една колежка и приятелка: „Майната му на висшето! Като шивачка изкарвах два пъти повече пари, отколкото сега като библиотекарка”!

Обаче… не всичко е пари, приятелю… нали?! Всъщност… отново е въпрос на гледна точка. Много зависи какви са ти приоритетите в тоя скапан живот! А аз мисля, че станах в пъти по-добра библиотекарка, само защото бях общо взето добра шивачка, продавачка и т.н. Ще кажете… Абе каква библиотекарка, какви пет лева?! Кой мечтае да е библиотекар, днес, когато имаме „мис Плеймейт”, „X-фактор” и Youtube?!...

Ами… ей ме нá! Аз!

М-не. Не съм луда, но пък може и да е просто защото все още никой специалист не се е заел да ме диагностицира. Ако някой такъв чете това, свободен е да се произнесе. Ще ми е интересно да чуя експертно мнение!

Така де. И много други неща мечтаех да съм, освен библиотекарка.

И съм!

Е, не станах Индиана Джоунс, не открих тайната на безсмъртието… не слисах света и като певица… не летях в Космоса… нито пък написах следващия номиниран за Нобел и Пулицър роман… И монахиня не станах, също и актриса, въпреки опита ми в един любителски театрален колектив в ролята на „Селянката” от финала на „Криворазбраната цивилизация”… Не станах и военен репортер… нито пък адвокат или пожарникар, макар много да имах мерак именно за адвокат в някакъв безумен период от ранната си младост… Не помня дали някога съм искала да бъда управител на високопланинска хижа, но това не станах… Вместо това натресох на света двамата Престолонаследници, за което е под съмнение дали ще ми бъде простено; завъртях отново колелото на трансформацията до образа на библиотекарка; прописах; започнах да рисувам; започнах и да се осъзнавам като личност.

Добре де, открих и очарованието на зимните вечери с гоблен в ръка пред камината. Преди да се засмеете, проверете колко струва „Сиси” в готов вариант! Имам я!... Ами трябваше да си уплътнявам времето с нещо, докато чаках да се появи Престолонаследник №1. Гобленът е по-добър вариант от самосъжалението, откъдето и да го погледне човек.

Така и не се научих да харесвам шума и комерса на дискотеките, но пък открих очарованието на задимените рок-клубове.

Намразих до дъното на душата си евтината пошлост в „50 нюанса сиво” на Е. Л. Джеймс и се влюбих до безумие в откровеното джаз-порно в „Аутопсия на една любов” на Виктор Пасков. И в „18 % сиво” на Захари Карабашлиев. И в „Анита Блейк – Убиецът на вампири”…

Не можах да се открия в чалгата, така че просто станах добра в харесването на музика като тази на Five Finger Death Punch и Slipknot. И на Наргиз Закирова! И на „Щурците” и „Тангра”. И на… Бетховен. И в отчаянието на скандинавския рок.

Не се научих да харесвам необятността на големия град, но се влюбих в свенливата пъстрота на прованса. Добре де – на Видин. В спомена за „Телеграф Капия” и „Стоунса”.

Мразя да се оплаквам от държавата си и затова усъвършенствам умението да я обичам. Добра, лоша – моята си е! Нямам особен избор, но все още успявам да се самозаблуждавам, че имам.

Не мога да променя съдбата си и затова се старая просто да я подобря.

И да, за това ми беше от полза да бъда всичко онова, което бях, за да стана това, което искам да съм.