Извънучебните занятия на един подрастващ Атила

Семейна идилия. Вкъщи сме и четиримата – ние с мъжа и двамата Престолонаследници. Намерили сме точната комбинация от съботно-неделни занимания, които да не водят до конфликт на интереси, т.е. да не се стига до бой и писъци между малките и съответно до крясъци и изпокъсани нерви сред нас – родителите. Повярвайте ми, това е най-трудното на уикендите – да се изтърпим взаимно до понеделник.

Престолонаследник №1 решава по някое време, че иска да „вкарва голове” на тати и двамата започват да си разменят една бебешка топка в рамките на приличието. Което пък мен ме подсеща да питам:

-       Абе, маме, ти в детската градина ходиш ли все още на футбол?

-       Ми… не – отговаря ми докато рита.

Някак си… не съм изненадана.

-       Защо? – любопитствам.

Като родител би трябвало да съм по-наясно с тези неща – знам си го и без да ми го казвате. Но пък като родител именно на ТОВА дете трябва да ви уверя, че никога няма как да сте напълно наясно с нещата, ако ще и да сте сраснати с него.

-       Ми щото ме изгониха.

-       Защо те изгониха този път?

„Този път” е втори или трети пореден. За футбола говоря.

-       Щото ритнах едно гумено топче.

-       Е то не е ли това идеята във футбола?

-       Ама то не беше топка, а топче. И като го ритнах, то ме удари по главата.

-       Е, и?

-       И после завесите в салона паднаха от тавана.

Добре-е-е…

Споглеждаме се с баща му, който все още го раздава сериозен, но знам, че няма да издържи дълго.

Аз лично съм и малко благодарна на съдбата. Вече две години съм принудена да присъствам на годишни футболни турнири между детските градини във Видин и мога да ви уверя, че след това съм по два дни в реанимация със зверска мигрена. Може пък тази година да ми се размине. Нали не сте си помислили, че ще ходя да убеждавам треньора да върне подрастващия Атила в отбора? Опазил ме Господ от такава глупост!

И продължавам:

-       Ама на танци все още ходиш, нали?

-       А, не.

-       Е, как така не? Там пък какво стана?

-       И от там ме изгониха.

-       Пак ли?

Преди около два месеца пак беше „изгонен” от танците, защото се беше качил върху пианото в салона. „Да видя дали като легна отгоре, съм по-дълъг от него.”

-       Да.

Лаконичен е като спартанец и изобщо не му минава през ум да ме излъже, което за мен е по-важното и му спестява поне едно наказание.

-       Кога?

-       Не помня вече.

Което значи, че може да е било и вчера, и преди месец-два. За него всичко по-далечно от няколко часа е „не помня вече”.

-       А поне помниш ли защо те изгониха?

-       От къде?

-       От танците.

-       От кои танци?

-       От спортните. Не се прави на ударен!

-       Ми щото взех едно гумено топче…

-       Пак ли, бе?

-       Същото гумено топче беше.

-       И какво стана?

-       Подхвърлих го и то падна на главата на едно от децата.

-       Добре де. Как така все това топче намираш и пада на нечия глава?

-       Някой го е оставил върху пианото в салона. То там си живее.

Направо не смея да питам за английския език, но все пак го правя:

-       А на английски поне ходиш ли още?

-       А, да. Ходя.

На езика ми е нещо от рода на „Че как така още те търпят?!”, но вместо това питам:

-       И какво казва госпожата?

-       Че съм най-умния, естествено! – мига той изумено насреща ми. – Какво друго може да ми каже?

Разбира се. Пълната липса на дисциплина и понякога отсъстващото възпитание все трябва да се компенсират от нещо. Може и да не е идеалния вариант, но ме устройва, поне докато не осъзнае какво в действителност може да прави с високия интелект.