Българско е...

Българинът по принцип е много готин човек. Това е изконна човешка истина, която не подлежи на коментар и спор, освен в строго изолирани случаи на също толкова изконни дербита като например „Левски” vs. „ЦСКА”, софиянци vs. провинциалисти, българи в чужбина vs. българи в България, град vs. село, православни vs. мюсюлмани и още няколко подобни, в които едните не признават другите за баш българи или поне не на сто процента.

Българин да се наричам е трудна работа по принцип. Иска си се особена нагласа на ума. Ние сме по-по-най-мега-турбо-гига-съвършени, само дето светът, съдбата, Господ, Дявола и въобще цялата шибана Вселена са против нас. Всички заедно! Иначе досега да сме ехей…!... И най-вече ние сме добри. Ние сме душата на света. Ние сме солта, пипера, олиото и оцета на Земята. Светът го има само заради нас.

Пак казвам – спор няма!

Пусто, обаче наоколо щъкат някакви натрапници, които ни дишат въздуха. Не бе. Това, че ги мразим и в червата си, не ни прави по-малко готини нали… И въобще не е вярно, че имаме предразсъдъци! Ма хич даже! Да, де. Мразим циганите, гейовете, помаците, мюсюлманите, чернокожите, азиатците, руснаците, американците, турците… Пропускам ли някого? Сигурно. Все едно!... но това не са предразсъдъци нали… То си е в човешката природа да мразиш. Иначе сме си бели и добри. Душичките ни чак скърцат от чистота и свежест.

Вчера едно дете на две годинки изчезна. Вече денонощие го търсят. Естествено, това е новина. И естествено, тя е коментирана. Коментирана, но как?...

Voila, казано на чист български! По коментарите ще ги познаете, ако мога леко да перифразирам израза. За иначе гордите представители на българското човечество едно дете по презумпция е ненужно заради етническия си произход. Той, дето отглежда собственото си отроче до 40-годишна възраст, че и по-дълго, смята, че не дължи съчувствие и съпричастност на едно 2-годишно дете, просто защото... Причината е без значение. Няма значение дали ще отречеш стойността на един детски живот заради етноса му, заради религията му, заради цвета на кожата му, очите му, името му… Безумно е. Дебилно е.

Не е българско, м? Ама… човещинка, а, уважаеми?!...

Ами не. Всъщност не е човещинка. Човещинка е да се оригнеш. Да кихнеш. Да пръднеш, ако щете. Но да махнеш с ръка и да отпишеш едно дете не е човещинка е – то и животинско не е. За да претендираш за човешки статут, иска доста повече от това да ходиш на два крака и да пишкаш в тоалетна чиния – това и котката ми го може. И да овладееш словото не стига – трябва да овладееш доста по-сложната материя на мисленето, а това – очевидно – не е по силите, възможностите и вкуса на всеки.

Нашего брата може с кравешки влажен поглед да се сополиви над фотошопирана снимка на слон, пренасящ малко лъвче, но не е способен да види трагедията на едно дете, само защото то е с грешния цвят на кожата, родило се е в грешното семейство. C’est la vie!