Рядко ми се случва (да не кажа НИКОГА) да напиша нещо, което после да не искам да унищожа/редактирам до безкрай/напиша отново по съвсем различен начин и т.н. Не, че не минах и през това, де. Когато от Издателство "Потайниче" видяха първия вариант на ръкописа и обсъдихме две незначителни промени в сюжета, които трябваше да направя и които се предполагаше да добавят не повече от 5-6 страници, след около месец им го върнах с над 50 компютърни страници отгоре (към 100 книжни горе-долу) и шарен като коледна елха от поправки. Мога само да си представям какво щеше да стане, ако се налагаха още корекции!
Е, накрая се получи. Точно както си го исках, точно както си го мислех и представях! Ма толкова не намирам какво да трия и добавям, че чак ме е яд на мен си, защото знам, че трябва да има. Знам, че има и някой ще го открие вместо мен.
Е, каквото беше – беше! Имам си роман №3.
„My Hell“ трябваше да е история за отегчени, не особено доволни от живота си хора, осъзнали, че са пропуснали някои важни неща и са проиграли на дребно други. За хора, осъзнали, че са имали повече, отколкото са си мислели. Тоест за едни съвсем обикновени тийнейджъри на средна възраст, както ги нарича главната ми героиня.
Както винаги, започнах да пиша без ни най-бегла идея какво искам да се получи и то взе че се получи съвсем различно. Така де! Когато не знаеш какво искаш, крайният резултат няма как да не е изненада. Героите ми се оказаха различни от онези, за които ги мислех и замислях. Не съвсем невинни – дори напротив, реагиращи идиотски на моменти, вземащи куп глупави решения, правещи грешка след грешка, престъпващи човешки и вселенски граници. Мелодраматични понякога, гадняри друг път, грешни, леко налудничави, инатливи, дори жестоки.
Но освен това „My Hell“ е книгата за Видин, която някои хора ме питаха кога ще напиша.
Да пиша за Видин се оказа особено преживяване. Да, романът е художествена измислица, но Видин си е истински, местата са си истински и изведнъж осъзнавам, че по някое време в процеса на писане е придал по малко реалност и на героите ми. Докато се разхождам, знам кой от тях е бил тук, кога, с кого, какво са си казали, защо… Сякаш историята е изпълзяла от страниците и е станала почти истинска. Пък може и да е, кой знае.
Няма коментари:
Публикуване на коментар