Премиера на романа "My Hell" - успешна!

 Премиерата на „My Hell“ мина! Мина добре, което е истински важното, дори отлично бих казала. И пак ни валя дъжд. Не чак порой като на премиерата на „Седмият ангел“, но си валя сериозно и упорито.

И беше 15 градуса, през юни!

На Видовден!

Поверието твърди, че ако на Видовден времето е лошо, това значи, че боговете са малко нещо ядосани заради твърде многото човешки грехове. С тях обаче ще се оправям като му дойде времето.

Огромни благодарности преди всичко и всички на Нинко Кирилов, който ми се върза на акъла и прие да влезе в ролята на водещ! И за специалната химикалка (не химикал!), с която отсега нататък ще се подписвам с размах, обещала съм!

Благодарности и на колегите от Регионална библиотека "Михалаки Георгиев" - Видин, най-вече на Снежи за това, че цял час (сториха ми се поне три) ме мъкна от бутик в бутик и ми търпя мрънкането и капризите, докато не докарах приемлив вид като за пред хора, които не ме виждат всеки ден, а после още час се бори с косата ми, докато я приведе в рядко прилична форма. Разбира се, после вкъщи първата ми работа беше да се напъхам под душа, щото съм свикнала да се гледам рошава. Мисля, че в следващата половин година няма да имам нужда отново да вляза в магазин за дрехи.

Благодарности и на всички, които отделиха време да дойдат, за да се видим и да драснем един прекрасен финален щрих на активния литературен сезон в библиотеката! Тя литературата си остава нали, но премиерите излизат във ваканция!

За един леопард, едно пони и един телевизионен водещ

По новините съобщиха, че от зоопарка в Стара Загора избягал леопард. А пък тука с едни хора само плюем в пазви и си викаме "Добре, че не е онова пони-стръвник, че тогава щеше да стане страшно!!!". Вие представяте ли си?... 😁😁😁

Иначе един TV-водещ малко се пооплете, та според него целият зоопарк се оказа избягал, но бързо се поправи. 

Let the sunshine in!!!

В понеделник, на 12 юни при катастрофа с мотор е загинал Трийт Уилямс. На 71 години. Шофьорът на насрещно движеща се кола не го видял и го помел.

Израснахме с неговия Джордж Бъргър. Пеехме “Let the sunshine in” с него, крещяхме против войната и агресията с неговите хипита, танцувахме като валкирии на последните кадри от „Коса“. Беше странно усещане – за бунт и свобода, за разбиване на системи и бариери, за пречистване, за неудържимост. За събуждане. Събуждане от кома, в която някой друг ни е вкарал. Някой, който се надяваше ние да печелим неговите войни, да мразим вместо него.

„Коса“ беше революция – нищо по-малко. Най-опустошителния антивоенен манифест на цял един нов свят! Беше счупване на рамки и окови. Беше заявка, че светът се е променил. Родило се е поколение, което отказва да мрази, да воюва, да умира напразно. А Трийт Уилямс и неговият Бъргър се превърнаха в символ на новото, непокорното, волното, цветното, на мирното, но и безкомпромисно ново поколение. Безкомпромисно в отказа си да разпространява отрова и мрак. Безкомпромисно в желанието си самó да избира приятелите и враговете си, каузите си, битките си, бъдещето си.

Трийт Уилямс с ролята си в „Коса“ ни научи за какво си струва да отрежем косата си! Може би сега повече от всякога е наложително да го гледаме отново и отново, до прималяване, до татуиране, но промяна на ДНК-то. До проумяване!!!

LET THE SUNSHINE IN!!!!

"My Hell" - роман за Видин

Рядко ми се случва (да не кажа НИКОГА) да напиша нещо, което после да не искам да унищожа/редактирам до безкрай/напиша отново по съвсем различен начин и т.н. Не, че не минах и през това, де. Когато от Издателство "Потайниче" видяха първия вариант на ръкописа и обсъдихме две незначителни промени в сюжета, които трябваше да направя и които се предполагаше да добавят не повече от 5-6 страници, след около месец им го върнах с над 50 компютърни страници отгоре (към 100 книжни горе-долу) и шарен като коледна елха от поправки. Мога само да си представям какво щеше да стане, ако се налагаха още корекции!

Е, накрая се получи. Точно както си го исках, точно както си го мислех и представях! Ма толкова не намирам какво да трия и добавям, че чак ме е яд на мен си, защото знам, че трябва да има. Знам, че има и някой ще го открие вместо мен.

Е, каквото беше – беше! Имам си роман №3.

„My Hell“ трябваше да е история за отегчени, не особено доволни от живота си хора, осъзнали, че са пропуснали някои важни неща и са проиграли на дребно други. За хора, осъзнали, че са имали повече, отколкото са си мислели. Тоест за едни съвсем обикновени тийнейджъри на средна възраст, както ги нарича главната ми героиня.

Както винаги, започнах да пиша без ни най-бегла идея какво искам да се получи и то взе че се получи съвсем различно. Така де! Когато не знаеш какво искаш, крайният резултат няма как да не е изненада. Героите ми се оказаха различни от онези, за които ги мислех и замислях. Не съвсем невинни – дори напротив, реагиращи идиотски на моменти, вземащи куп глупави решения, правещи грешка след грешка, престъпващи човешки и вселенски граници. Мелодраматични понякога, гадняри друг път, грешни, леко налудничави, инатливи, дори жестоки.

Но освен това „My Hell“ е книгата за Видин, която някои хора ме питаха кога ще напиша.

Да пиша за Видин се оказа особено преживяване. Да, романът е художествена измислица, но Видин си е истински, местата са си истински и изведнъж осъзнавам, че по някое време в процеса на писане е придал по малко реалност и на героите ми. Докато се разхождам, знам кой от тях е бил тук, кога, с кого, какво са си казали, защо… Сякаш историята е изпълзяла от страниците и е станала почти истинска. Пък може и да е, кой знае. 

Дето се вика...

Дето се вика... МА ОТКЪДЯ НАКЪДЯ, БРЕ?!?!?!... Оставам с впечатлението, че съм създала много грешна представа за себе си у алгоритъма на Facebook. 🤨🤨🤨 

Принцеса Ели, по прякор Кучето

Отскоро семейството се увеличи. Не, не съм родила трето дете – опазил ме Господ! Вкъщи се нанесе Нейно Величество Елизабет, aka принцеса Ели, по прякор Кучето, който тя разпозна и прие като част от себе си. Кралска особа, както личи от официалното име – прякорът е за домашна употреба. Тя е мъничка, но с голямо бъдеще. Тя е пухкава, сива, жълтоока топчица любов, сладка за десетима и смела за стотина. Нощем ми носи току-що уловени хлебарки в леглото, бори се героично с палеца на крака ми и използва гърба ми за писта. От време на време ми мърка усилено, колкото да ми напомни, че ме обича, въпреки всичко. Просто ние двете любовта я разбираме по различен начин. Понякога включва хлебарки в леглото явно. Свиква се, след третото-четвъртото събуждане от нещо, пълзящо по крака ти.

Винаги съм вярвала, че не ние избираме домашните си любимци – те нас избират, за да ни пооправят накъдрената карма! И когато те изберат, трябва да си благодарен и да се примириш. Нещо/някой там горе е ударил със съдийското чукче и е отсъдил, че ти не си изгубена кауза и трябва да приемеш тази привилегия. Не грижа, а именно привилегия. А ти нямаш избор. Но ти е хубаво. По някакъв начин си я заслужил, колкото и нищо да не става от теб.