Запазете спокойствие!... Имам рожден ден!...

 

Знаете ли какво? Нито едно от обещанията, които съм си дала на рождения си ден, не съм го удържала. Нито тия по Коледа, Нова Година и т.н. Всъщност дори не помня да съм очаквала да ги удържа, ако трябва да съм честна.

Не свалих трийсет килограма. Дори десет не свалих. Нито пет…

Не си отрязах косата. И не я пуснах до коляно.

Не заживях във Финландия. Убийте ме, ако знам защо баш там, ако не броим местната музикална диаспора!

Не отидох на концерт на FIVE FINGER DEATH PUNCH, нито на MOTӦRHEAD… А после Леми умря и осъзнах, че и Ози и Кийт Ричардс не са вечни. Голям удар! Убедена съм, че подобни новини трябва да се поднасят със силни успокоителни и подходящата психотерапия. С малко повече късмет, поне FFDP няма да се налага да ги надживявам. И Слаш.

Не станах художник на комикси, нито завърших археология или право… което пък ми позволява да прекроявам историята по безумен начин, признавам си. Харесва ми!

Не разбих англоговорящия литературен пазар, макар да има време поне на теория. Винаги има време, докато не си чул песента на банши… О, чакайте! Аз не съм ирландка. Няма как да чуя банши, ако ще да се обърнат с хастара навън от пеене. Значи има време.

Не се отървах от астмата. Не е болка за умиране, освен когато се давиш за глътка въздух, броиш вдишванията и имаш чувството, че някой е седнал върху гърдите ти и те стиска за гърлото до посиняване.

Не се научих да си трая, когато онова проклето нещо, дето все обърква нещата, крещи отвътре. Дори когато мълча, пак не съм съгласна. Даже е по-зле. ПредпочитаТЕ да говоря, повярвайте ми!

Не избягах. А как ми се иска(ше), да му се не видяло!... Някога искало ли ви се е да избягате от живота?... Поне за седмица?...

Не забравих. Даже започнах да си спомням, което е проблем, когато се опитваш да заспиш в два посреднощ. Особено когато искаш и други да забравят... или да си спомнят и да не могат да заспят.

Не простих… много неща. Прекалено много! На другите и на себе си… Другите не знаят, което няма да ги спаси. Мен също. Незнанието не е оправдание. Рано или късно всички ще плащаме и ще лежим присъди - от ония, дето не ги издава човешкия съд, а оня – другия. Бих казала Божия, ако вярвах в Бог!... Не знам дали вярвам все още…

Но научих доста, признавам си. Понякога по трудния начин, понякога с чист късмет. Научих уроци и хора. Да учиш хора е трудна работа – рядко е безболезнено, но пък винаги е поучително.

Рождените дни са кофти дни, ако го удариш на обещания. Затова предпочитам да го удрям на равносметки и това няма нищо общо с факта, че навършвам 46. Факт, който така силно предпочитам да забравям, че дори се наложи да пресметна дали няма грешка преди да го напиша!

Всъщност има. На 26 например не съм се замисляла за такива дивотии. Тогава обещавах и обещавах като за световно, лъжех на едро, най-вече себе си… Мислех си, че знам какво искам и от какво имам нужда. Боже, колко наивно!...

Днес навършвам 46! Не е просто число. Минеш ли 30 (там някъде), нищо не е просто число, за съжаление. Вместо да искам и обещавам, броя нещата, които имам.

Имам Чудото и Доброто. Хуните. Престолонаследниците. Двете ми деца. Така съм си ги кръстила за моментите, когато спят и мога да ги целувам и гушкам колкото си искам – Чудото и Доброто. Двете половини на сърцето и душата ми.

Имам мъж, който от шестнайсет години ме търпи (ама търпи, не е като да не търпи!) и явно не може или не иска да се отърве от мен. Така де, може и просто да не смее.

Имам работа, която обожавам. Не питайте, ако нямате поне няколко дни и най-вече нощи свободни на разположение! И бутилка водка.

Имам книгите – мои и чужди. Но предимно моите, разбира се. Не съм чак такъв лицемер!... Баси якото, човече!... Макар да си е страшничко да видиш най-голямата си мечта осъществена. После не знаеш накъде да хванеш. Да нямаш голяма мечта си е като малко умиране. Трябва ти нова цел, а някои хора за цял живот и една не достигат.

Както и да е!

Имам обаче всичко онова, което все още е там отпред. Още книги. Още работа. Още недадени прошки. И неполучени също. Още поводи да се червя… и да се гордея. Още поводи да се съмнявам в себе си и в света… най-вече в света, разбира се… защото аз рядко подлежа на съмнение… Още обещания, които да наруша…

Евентуално някое бъдещо участие на FIVE FINGER DEATH PUNCH, където да се съдера от крясъци на „Wash It All Away” и „Welcome to the Circus”. И надеждата Ози и Кийт Ричардс да издаянат поне още една рокендрол-вечност… За Мик Джагър ми е все тая, макар да е МАШИНА, дявол го взел!... Слаш все още е твърде млад да го вкарвам в тоя списък.

Хубаво е да живееш с усещането, че имаш време да нарушаваш обещанията към самия себе си. Най-близкото нещо до безсмъртие, което можем да си позволим.

Днес не си обещавам нищо! Имам повече, отколкото съм искала някога.