От Видин съм, но не съвсем. От Макреш съм

 Винаги и навсякъде ми е било по-лесно да казвам, че съм от Видин, когато ме питат, дори от чист мързел, ако щете.

Родена съм във Видин, де. Това е вярно. Но истината е, че иначе съм си селско момиче. Обаче всеки път, когато кажа, че всъщност съм от село Макреш, става малка драма. Първо, налага се да обяснявам, че МАкреш не е МОкреш. Така и не разбрах къде е това, но навремето камара писма ми ги препращаха от там, защото редовно отиваха в грешното село. После става още по-сложно, когато трябва да обяснявам къде е Макреш и какво има там.

Какво очаквате да има в едно село, освен детство? Моето детство и на още камара деца.

Първите 12 години от живота ми минаха в Макреш. Е, добре де, първите месеци минаха всъщност в съседното Цар Шишманово, където и преживях голямото земетресение на 4 март 1977-а. Баща ми е от там. Била съм на няма и един месец врещящо изтезание или поне така твърдят оцелелите. Даже на Земята не са ѝ издържали нервите да ме слуша как се дера.

От Макреш е мама. Навремето баща ми разправяше, че си взел жена от там, „щото у Макреш и мачките беха активни борци, ама се оказа, че баш наш`та мачка не е”.

Мама пък все ми викаше: „Като тръгнеш да си взимаш мъж, само гледай да не е от влашко, че ония хора много работят, а ти не си ми много по работата”. И беше права. И аз баш у влашко се забих. Викайте му младежки бунт!

Но да се върнем в Макреш, ако не възразявате! Пък и да възразявате, все ми е тая.

Помня детската градина и учителката леля Гиша, дето като ѝ писнеше от нас (а бяхме към трийсетина класни диванета), се провикваше „Чекай да пребия един, та да се уплашат всичките!”. Никога не е вдигала ръка срещу дете! Но заплахата винаги действаше, де.

Помня първия учебен ден в училището, по онова време „Витко Иванов - Бако”. (Години по-късно Елена, дъщерята на Витко Иванов, редовно ме черпеше с шоколадови бонбончета, когато идваше в Регионална библиотека „Михалаки Георгиев” във Видин като започнах работа там.) Десетина първолаци и аз – с огромни бели джувки. Първият ми класен – „другарят” Захари Крумов.

В класната стая тоя кротък, благ, безкрайно добър и спокоен човек просто се изправи пред нас и каза тихичко, че оттук нататък ни чака много учене. Че той трябва да ни научи на всичко и че ако не успее и ако някой от нас така да се каже се издъни, „на мен ще ми чукат палците”. Шестгодишният ми мозък си го представи толкова буквално това „чукане на палците”, че и досега се чувствам задължена да го спасявам от тази напонятна инквизиция. Чета, уча, опитвам се да съм добра, ако не най-добрата.

Години по-късно се върнах в училището като учител за една година. Вече се казваше „Св. св. Кирил и Методий” и даже му нарисувах портрет на двамата братя, който окачиха точно срещу входа. Не знам какво стана с него. Може още да е там, но училището вече не работи по причини, които не е необходимо да изброявам.

Помня леля Мара в сладкарницата, от която си купувах шоколадови бисквити „Детска закуска” и сладолед „Ескимо”.

И кръчмата на чичо Цико и кебапчетата, дето си ги купувахме от него в голямото междучасие. Две кебапчета и четвъртинка хляб – деветдесет и пет стотинки. Шоколадче „Кума Лиса” или „Пинокио”, което си беше нищо и никакъв марципан, но за нас си беше като луксозен швейцарски шоколад… двайсет и пет стотинки.

Помня баба и дядо, разбира се. И вуйчо, дето всеки път като ме видеше, ми викаше „Ей, съсел!”. Няма ги и тримата, но ги помня. И другите баба и дядо от Цар Шишманово помня, че и пра-баба, дето ми викаше „въшла”, щото в детската градина бях завъдила от тия гадинки, а коса до кръста не се чисти лесно. Не помня обаче „Шар планина”, с която баба ме е приспивала или поне се е опитвала де, щото всички твърдят, че на практика никога не съм спала или поне не в обичайните за това часове. Но помня как веднъж, само веднъж ми се разсърди истински. Защото ми каза, че като тръгна да се омъжвам, трябва да си „взема доктор”, а аз направих глупостта да кажа, че не е важно какъв ще е, стига да е свестен.

Помня съучениците си, дори онези от Интерната. Имаше в Макреш интернат за момчета от проблемни семейства, които учеха с нас. Помня тъмносините куртки от униформите им и любопитството, което ме гризеше. Защо са там тия момчета? Какво са направили?... Или не са?... Едно от тях – Стойко – беше в моя клас. Веднъж нещо ме издразни и му забих една химикалка в рамото. Очаквах да ме размаже, но дори не посегна. Толкова за „лошите момчета”!

Помня Чешмата. С най-чистата и студена изворна вода, дето лекува каквото се сетите. И те разболява, де, ако си накиснеш краката в нея лятото.

И реката – Видбол – с ония нейни иначе толкова гладки камъчета, по които си е истинско китайско мъчение да ходиш бос. Пиехме вода направо от нея и нищо ни нямаше. Сега от чешмата вкъщи не смее човек да пие.

И бившата керамична фабрика помня, в която си беше цяло приключение да се напъхаш.

И ледените пързалки на Джогла зимата. Паднеше ли сняг, цялото село беше там с шейни и найлонови чували. Напролет – пак там, да берем синчец, кукуряк и „лулички”.

И църквата на отсрещния „баир”, която тънеше в разруха съвсем доскоро, което е тъжно – да, но и обяснимо, ако знаете историята на селото. Нищо не беше останало от нея, освен стени, камбаната, едно разпятие, нарисувано върху шперплат, и огромна камара от църковни книги, струпана в центъра ѝ. Дори детският ми мозък разбираше, че тия книги трябва да бъдат изнесени и спасени от там, но един страховит дядо ни гонеше с брадва в ръка всеки път, когато ни видеше да се приближаваме. Накрая някой запали ливадата наоколо, а огънят се прехвърли в църквата и всичко вътре изгоря.

Вече е възстановена, но книгите и историята няма кой да върне от огъня.

И библиотеката в читалището помня. Ако имаше някой, на когото завиждах най-яростно и искрено, беше библиотекарката леля Мими. Имах чувството, че е стъпила на върха на света, защото да работиш в библиотека си е баш същото. Все още го мисля.

Парка с паметниците на загиналите партизани от отряд „Георги Бенковски”. Майната ѝ на политиката! Това са 20-годишни момчета, загинали за кауза. На 20 години политиката не те вълнува – вълнуват те каузи и идеали. Правилни, грешни – номерът е да си готов да умреш за тях. И те са го направили. Това обяснява онова по-горе, за църквата може би.

И пАнаира. В главата ми все още звучи пронизващ глас „Паратропер Анаконда-а-а!...”. Е, и всичката чалга на света, ама някак си не ми е проблем вече.

И любителския театрален колектив към читалището, с който веднъж стигнах до село Кортен и Фестивала на любителските театрални колективи, където нашата Анка от „Криворазбраната цивилизация” взе награда. Аз бях „една селянка”, ако ще питате.

Походите през януари всяка година до Вълчешкия дол. И досега ги има. Наречете го политика! За макрешчани е друго.

В Макреш видях на живо самия Емил Димитров. Не помня нищо, освен че исках колан като неговия. Именно КОЛАНА му исках! Още го помня тоя магичен аксесоар. И че категорично отказах да му подаря цветята, които нашите бяха приготвили, та се наложи да го направи брат ми.

В последните години рядко и почти никак не ми се отдава възможност да си ходя в Макреш. Това все повече ме кара да се чувствам малко виновна към онова мое 12-годишно АЗ, което се оказа в нов град, в нов клас и в нов политически и социален ред точно през 1989 г. Нищо не разбрах тогава от политическите процеси, естествено. По онова време Видин беше просто един противник от свръхтежка категория, който трябваше да тръшна на тепиха, за да не тръшне той мен. А Макреш беше зад въжетата и ми крещеше „Не ме излагай! Ти можеш!!!”

Та така. От Макреш съм. И от Цар Шишманово. И мога!