До Панаира на книгата и назад

На панаира на книгата очевидно бях. Дотук добре. Да минем към онова, което остана зад кулисите и всъщност няма нищо общо с панаира, освен че се случва в същия ден!

Още преди да изляза от ДеЕнКа-то, както един познат нарича НДК, усетих че нещо в главата ми не е наред. Обикновено това е проблем за другите, не за мен. Този път обаче проблемът е мой, защото започва да боли. Ама БОЛИ!!! Все едно злобен гном с лош махмурлук се е нанесъл някъде там вътре и е започнал мащабни разкопки.

На принципа клин клин избива боднах слушалките и пробвах да туширам напрежението с компилация от Five Finger Death Punch, докато вървя пеш към автогарата. Не помогна, само дето на половината път вече исках да седна на тротоара и да се разплача. Едновременно с това исках и да се разкрещя на столичната управа. Защо по цялата проклета „Витошка“ няма една скапана аптека, още по-малко пък такава, която работи в неделя привечер? Така де, видях една, която беше затворена сигурно около миналата Коледа. Първата и единствена работеща открих някъде на „Мария Луиза“ малко преди Лъвов мост. Ега ти! Че то в София като във Видин. Да не ми се хвалят толкова значи!

Връхлетях вътре, готова да дам душата си за някакво обезболяващо или в краен случай да симулирам припадък. Не се наложи – минах с десетина лева. Още на прага на аптеката глътвам трийсет капки. Човекът зад щанда каза двайсетина, ама нали него не го боли глава.

Продължавам към гарата. Слава богу, до автобуса имам час и половина. На боти с токове съм (знаех, че е лоша хрумка още на излизане от къщи сутринта!) и денят вече е повече от тежък. Чак сега разбирам защо една колежка веднъж ми сподели: „Аз като знам, че имаме някакво мероприятие, те чакам сутрин на входа да видя с какви обувки идваш на работа. И като видя, че си на токове, значи предстои тежък ден.“

Злобният гном обидено напуска главата ми и се премества някъде в краката. Почти по тъмно пристигам някак на автогарата, изпълзявам по стълбите до чакалнята и се разпадам на две седалки. Все още имам един час за убиване.

Когато се налага да вися по чакални, едно от любимите ми занимания след това да си държа под око чантата, е да зяпам хората. Старая се да не е твърде настойчиво, но има и екземпляри, които просто не можеш да ги пропуснеш. Привличат като водовъртеж. Е, оказва се, че съм имала съмнителния късмет да се настаня точно срещу една такава особа. А иначе не даваше вид да е с отклонения.

Мацката е около трийсетинагодишна, с розово ластиче за коса и възголямшка розова чанта. По принцип розовото за мен е сигнал за тревога при хора над петгодишна възраст. Не знам защо, но с тях трудно ми върви комуникацията в повечето случаи.

Само минути след като сядам, тя начева да рови във въпросната розова чанта. Рови така продължително, че привлича вниманието ми. Рови, рови, обръща, разглежда, все едно не е нейната и ей сега я открива, пък вътре е безкрайно интересно видиш ли. И рови, рови и… хоп!... измъква тетрадка голям формат. Но ако си мислите и вие като мен, че с това ровенето приключва, дълбоко се лъжете. Отново напъхва ръце до лактите в чантата и продължава. Ако до този момент просто съм я забелязала заради розовото, сега вече поглъща цялото ми внимание.

След около една или пет минути ровене, а може и цяла вечност да е било, измъква бележник. Розов, разбира се. Ако беше и с пухкава подвързия, щях да отида там и да ѝ стисна ръката. Не беше. Отвори бележника, поразлисти го и… О, небеса! Отново се обръща към чантата. Искам да избягам, но краката ми казват, че няма да мръднат от тук в следващия един час, ако ще световен катаклизъм да ме връхлети, така че се примирявам и я поставям под наблюдение. Друго не ми остава, нали…

Започвам да съжалявам, че нямам пуканки под ръка. Щеше да е съвършено! Ровенето продължава при това толкова педантично и съсредоточено, че вече очаквам някъде на дъното на тая проклета чанта да се крие смисълът на живота или най-малкото тайната за вечната младост. Друго обяснение нямам. Губя представа за време и пространство. Съществуваме само аз, мацето и розовата чанта.

Минава не знам колко време, след което внезапно от чантата бива извадена победоносно химикалка. Не съм сигурна дали е розова. Бележникът е отворен, прелистен набързо, следват няколко секунди интензивно четене из записките там все едно от това зависи нечие бъдеще, нещо бива задраскано, след което е хлопнат и прибран обратно в чантата.

Прелиства тетрадката. Секунда-две обмисляне и… Господи! Отново бръква в чантата. Добре. Край! Умирам тук и сега. Вече трудно дишам. Започва да ме боли глава. Отново! Изпитвам неистово желание да глътна още двайсетина капки обезболяващо. Или по-добре цялото налично количество с все шишенцето. Мисля, че спирам да дишам от напрежение. Разумната част от мен отчаяно се опитва да отбележи, че това все пак е малко по-обемна дамска чанта, не е като да е чувалът на Дядо Коледа. После се сещам за всички онези вицове за дамските чанти и мистерията на дълбините им. Тази ще да са имали предвид!

А тя не спира, за бога! При това нито за миг не дава знак, че е изнервена или нещо такова. Всичко се върши с царско спокойствие, съсредоточено, сякаш разполага с поне три живота и е решила единия от тях да го посвети на заветната розова чанта и съдържанието ѝ. Не я познавам, но вече съм убедена, че е от хората, които обичат да подреждат граховите зърна в чинията си по големина и нюанс на зеленото.

Внезапно бива докопана и извадена – доста изненадващо за мен поне – книга или вероятно учебник. Не че е книга, ама просто стана твърде бързо. Все едно фокусник вади зайче от цилиндъра си. За малко да изръкопляскам. Междувременно тетрадката се разтваря и се разполага върху коленете. После се разтваря учебника и също се поставя внимателно. Взема химикалката и… секунда или две замисляне, след което…

Майкоууу… и всички роднини!... Вече съм пред тотален срив и експлозия едновременно, а не мога да отклоня поглед, когато ръката посяга към... сещате се вече. Точно така – ЧАНТАТА!!! Има нещо дълбоко хипнотично в гледката. И започва да тършува вътре. След малко и другата се присъединява. Вече очаквам да извади от там нищо по-малко от Светия Граал например, дето рицарите на крал Артур се утрепаха да го търсят. Една по-неустойчива на напрежение част от мен вече ме дърпа и крещи да отида и да се присъединя към голямото търсене, та евентуално да стигнем до щастлив край по-безболезнено. До автобуса имам още половин час. Все трябва да стигне, да му се не види! Какво толкова още може да е останало непреобърнато в проклетата чанта?!...

Минута… втора… и… БАМ!!! Розовият бележник се появява за втори път. Разтворен е и разположен върху тетрадката и учебника. Прелистване… Безкрайно концентрирано четене за още няколко секунди… Химикалката – хвала на всички живи и мъртви богове! – все още е в ръката ѝ и задрасква все така прилежно още един-два реда от записките там, след което… Пляс! Бележникът бива затворен и за втори път пропада в черната дупка на розовата чанта. На път съм да закрещя: „Недей! Не го прави!!! МОЛЯ ТЕ!!!...“ Късно! По-страшното е, че след бележника изчезват и останалите вещи. Пълен кошмар, казвам ви!

Вече съм настръхнала в очакване на новата серия безкрайно ровичкане, дори посягам към обезболяващото в чантата, но точно тогава… Греда, дето се вика! Тя вместо в чантата, начева да чопли якето си, което до този момент кротко си съществува на съседната седалка. Попипва подгъва, ръкава, после другия ръкав, качулката бива изтупана от невидими прашинки, пребърква единия джоб, после бръква в другия… Колко джоба може да има едно шушляково дамско яке? Моето е с три.

Докато смятам броя джобове, онази бръква във втория и вади от него телефон. Кръстосва крака, набира кода за разблокиране и все така всеотдайно се посвещава на екрана. Това се оказа тайната към разваляне на магията. Притегателната сила на розовата фея внезапно изчезна, аз си поех дъх и с един скок вече бях на стълбите към изхода. Двайсетте минути до автобуса ще ги изкарам някак навън, нищо че е седем градуса. Просто не мога да гарантирам за себе си, ако видя, че отново посяга към чантата.

По Коледа стават чудеса... с мен

 

По Коледа стават чудеса! И ето ти чудо - ще съм в София. Така де, то за вас може да си е нищо и никакво, но за мен си е чудо, като се има предвид несъвместимостта между мен и столицата, ставала повод не веднъж и два пъти да бъда поднасяна от познати и приятели.

В неделя съм на панаира на книгата в НДК, а Мадлен Аспарухова ще ме държи за ръка и ще се намесва, когато се налага с по някое добре премерено сритване в кокалчетата или с някое и друго "Стегни се! Дишай! Недей да плашиш хората, които не те познават!..."

Абе ще е весело на щанда на издателство "Потайниче". Поне за нас със сигурност, но надявам се и за онези от вас, които успеят да минат да се видим сред книги и книгомани. И да знаете, че то няма толкова голямо значение как започва нещо, а как приключва. Пък панаирът ще приключи с мен и Мадлен. 😁

❗️❗️❗️И така, неделя, 10 декември, от 13:00 до 15:00 часа на четвъртия етаж, щанд 413❗️❗️❗️

За дълговете и хората

Понякога така се получава, че трупаме тежки дългове към тежки, трудни хора. „Хора без морал, но с ценности“. Хора, които най-вероятно няма да си потърсят раздаденото никога, но ти държиш на всяка цена да им се издължиш, защото иначе все едно влачиш канара на гърба си. Ставаш с нея и лягаш с нея и няма мърдане, няма отърване, няма дишане. Тези хора могат да си позволят да те забравят, защото ти няма да можеш да забравиш тях. Не че на тях им пука, де. Но на теб ти пука и още как!

А когато върнеш дълга си, разбираш, че всъщност нищо не е свършило. Дългът, веднъж натрупан, веднъж върнат, става само по-голям. Но вече не ти тежи. Моралният ти компас неусетно е изгубил фабричните си настройки и е намерил нови посоки, в които да те води. Посоки, в които е и трънливо, и стръмно понякога, но пък друг път, когато най-малко го очакваш, някой те подхваща и те измъква на безопасно място. Е, после може и да те застреля, разбира се, ако ситуацията го изисква, но… „никога няма да е в гръб“. Около тях винаги си в конфликт със съвестта си, понякога и със закони – човешки, морални и божии, – но никога със себе си. Около тях излизаш от клишетата, пренаписваш правилата, преразпределяш граници – свои и чужди. Теглилките в кантара на душата ти се променят.

И започваш да губиш. Губиш неща и хора, от които не ти е стискало да се отърсиш дотогава, или не си имал сили, но внезапно е станало жизнено необходимо. Да разчистиш около себе си! Няма по-голям дълг за връщане към онзи, който ти е показал как става и ти е връчил метлата… или оръжието.

"My Hell" - цитат

 

Езикът на музиката

🎵🎶🎵Музиката е универсален език. На него не можеш да лъжеш. Можеш да опиташ, разбира се, но веднага ще те спипат. Тя е и оръжие. И миризма, по която да разпознаваш своите. И вибрация. Честота, на която се разбираш със себеподобните без необходимостта да си отваряш устата. И, да – с нея трябва да внимаваш. Много трябва да внимаваш какво си пускаш, когато си най-сам и трябва да говориш единствено със себе си.

🎵🎶🎵Какво звучи, когато говорите със себе си? Може би седим на една маса.

Някъде из Северозапада... в град Брегово

Разказвам на мъжа ми за приказката, в която попаднах случайно, непредвидено и съвършено неподготвена.

Средно Общообразователно УчилищеСв. Св. Кирил и Методий,  град Брегово, Видинско! На ръба на България, ама от ония ръбестите ръбове, дето режат злобно и оставят грозни, дълбоки белези. Да ги помниш и проклинаш в три живота напред! Белези, които обичаш и с които се гордееш, защото знаеш какво са ти стрували. Той целият наш Северозапад е такова едно ръждиво острие, такъв един груб ръбест белег, дето нито е да го скриеш, нито е да го показваш, защото никога не си сигурен как да го обясниш на другите!... То и да искаш, не можеш, де. И хората му са едни такива ръбести и сурови, „несгодни като лев опиняк на десен крак“.

Мъжът ми слуша.

Слуша за параклиса в училището, точно срещу входа, в който параклис можеш да запалиш свещ като в църква. Дори е по-лично! Да запалиш свещ в училище е с няколко стъпки по-близо до Бога, мен ако питате. По-свято е някак си!

За пръстта от гроба на хан Кубрат, вградена в стената на един от коридорите, и за пръстена му, на който оригинала се пази в Ермитажа, но копието е тук, в Брегово. И синовете му са тук – пет стълба, на които спокойно да се опреш и днес! И копието с конска опашка. И онова с орела на Аспарух.

За килията на Паисий, в която той все още пише своята „История славяноболгарская“ и се надява да събуди онова, дето от векове спи мъртвешки сън. Кой знае! Може пък Брегово да е новият Атон. Защо не, по дяволите?!...

За часовника от български шевици, изрисувани върху стари турски керемиди, дето ние с мъжа ми не знам защо им викаме „котешки езичета“ и се намират толкова трудно вече. Евтини са като стара хартия, но се намират по-трудно от старо злато.

За коридора на Левски с барелефа му, дето като минеш покрай него, не можеш да не го докоснеш, да не му се обясниш в любов ей така – без думи и без даже да съзнаваш, че го правиш.

За старата австрийска печка на дърва с лъвче на вратичката, същата като оная, край която Ботев пише: „Приятелят ми Левски, с когото живеем, е нечут характер! Когато ние се намираме в най-критическо положение, то той и тогава си е такъв весел, както и когато се намираме в най-добро положение. Студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три деня, а той пее и сè весел! Вечер – дордето ще легнем – той пее; сутрин, щом си отвори очите, пак пее.“

За ъгълчето, в което има чешма стара, от ситни камъчета, и за стаята, в която Възраждането е намерило пристан в ХХI век.

Вървя по коридорите му, а в главата ми пулсират въпроси: Защо не знам за това? На 30 минути път от вкъщи е, по дяволите!!!... Защо светът не е тук? Защо туристите с модерни фотоапарати с ярки светкавици ги няма? Защо това лице не Северозапада не е най-отпред?...

- И защо нищо не снима, да покажеш на хората? - пита мъжът ми с основание може би.

- Човече, аз просто гледах!

Не ми пука за света. Аз бях там и видях!!! Някой ден може и да снимам, но първият път си беше само мой, само за мен!!! Нека съм егоист! А вие ако искате, елате и вижте!