Нас не ни е страх да се забавляваме!

А пък ние не се страхуваме да се забавляваме на Хелоуин, защото нямаме съмнение в ценностите си и любовта си към България. Страхуват се само несигурните! Мразят само слабите по ум и душа, непознаващите и уплашените. Светът е шарен и ние сме част от него. И същият този свят пет пари не дава дали го отричаме или приемаме – има го и ще го има. И ще е все така дразнещо шарен, разнообразен и приказен. Светът няма проблем да ни приема. Няма да се промени заради нас, но ние можем да се променяме, за да ни е по-уютно в него. Защото той може без нас. А ние дали можем без него? Ама наистина?!...

Не, милички. Патриотизмът е много повече от „аз няма да празнувам Хелоуин, щото е американски”. Патриотизмът е много повече от „не щем бежанци / гейове / черни / жълти / будисти / кришнари” и прочее „не щем”. Патриотизмът няма нищо общо с омразата, нетолерантността и кухия национализъм тип „Светът е тръгнал от българите, ние сме алфа и омега, искаме си обратно галактиката!”. Ако имате нужда да мразите, за да се чувствате патриоти, значи имате проблем и той не е в света, а във вас. Левски и Раковски, дето ги развявате като бойни знамена, са били велики, защото са обичали повече от всичко, а не защото са мразели.

И една шокираща информация: американците сложиха мартеници още преди няколко години! Щото не са патриоти колкото българина сигурно.

Та ние си се забавляваме на Хелоуин и това съвсем няма да ни е спънка утре да си поговорим и за будителите вкъщи с децата.

P. S. : Лакомствата ни са с коледен дизайн, но така е като чакаш последния момент за пазаруване. Всъщност има ли значение?... 

Новият колега

С колегите обсъждаме евентуално ново попълнение в колектива. Чува се, че се появил един кандидат за позицията и съответно моментално се събираме на спявка няколко клюкарки. Колежката, която го е видяла, ни снася информация, че е идвал днес на нещо като интервю може би. И моментално в един глас:

(Най-младата): - Хубав ли е?

(Ние останалите, покрай 40-те и нагоре): - Млад ли е?

Та после разправяйте ми, че първо се гледали образование и опит! 🙂 😁 

Още малко за "Седмият ангел"...

Навремето, когато ТРЯБВАШЕ да напиша „Седмият ангел”, нямах идея, че някой ден ще го видя на хартия, с лого на издателство, на което не се е налагало да предлагам душата си или поне бъбрек, за да го отпечата. Всъщност въобще не се надявах да го видя отпечатан. Идеята въобще не беше такава.

Не всички книги се раждат с идеята да бъдат издадени. Някои се раждат, за да спасяват положението, когато никой и нищо друго не е в състояние. Останалото е бонус, ако се случи. Не е задължително да са добри, но понякога са. Дали точно тази е добра, няма как точно аз да кажа.

При мен се случи. Факт! Все още не го вярвам напълно, но…

За мен „Седмият ангел” ТРЯБВАШЕ да се появи. Ако някак си е успял да стигне и да вас, мога само да ви благодаря и да се радвам.

Той, както знаете, е ърбън-фентъзи. Твърде далеч от онова, което (искам да) пиша обичайно! Иначе харесвам ърбън-фентъзито като жанр. Говоря като читател в момента. Създава ми усещането, че някъде край мен се случват чудеса. Че някъде наоколо има една друга реалност, само за привилегировани или само за онези, които имат дарбата да я видят.

А сега и малко като автор на (поне) един ърбън-фентъзи роман! Тоест като автор на ТОЧНО ТОЗИ роман!

Обичам си „Седмият ангел”, защото в известен смисъл той е най-личното нещо, което съм писала. Далеч не най-дълбокото, но със сигурност най-личното. Добро, лошо… няма значение. Лично е без в него да има и грам автобиография. Лично поради ред причини, но най-вече поради причината изобщо да се появи на бял свят като необходимост. Защото той БЕШЕ необходимост. Да, лично е!

Обичам го, защото е моето бягство от реалността… в реалността. Кой казва, че измислените светове и създания не са реални? Кой казва, че реалността е една?... Всеки има своята реалност и дори не е една. Всичко е точно толкова реално, колкото го искаме. Вярвам, че всеки път, когато някой напише книга, не просто пише книга, а създава нова вселена. Нещо като мини-Бог. Всеки път, когато се отдадеш на някоя фантазия, създаваш реалност, и тя е точно толкова истинска, колкото всяка друга. Матрицата в действие. Без хапчета – само на въображение!

Обичам си „Седмият ангел” и защото ме срещна с едни от най-прекрасните хора в живота ми. Едни от първите след Мария и Мама Нинджа, които повярваха, че „има хляб” в мен – екипът на Издателство "Потайниче". Още си пазя оня първи имейл – „С удоволствие ще издадем Вашата книга! Ще се радвам да се чуем, за да обсъдим подробностите.” Понякога си го отварям, за да му се порадвам. Топли като пухкаво одеяло и чаша горещ шоколад в зимна вечер.

Доскоро си пазех и един SMS, който получих в 7:20 сутринта от първия читател на „Седмият ангел” преди 17 години: „Снощи беше страхотно! Искам още!” Все още се забавлявам с мисълта как точно бих обяснила на някого, че не, не е това, дето си го мисли – ние с тоя човек за книги сме си говорили снощи до 02:00 посреднощ в някакъв чат. Но пък би била ситуация точно в духа на „Ангела”.

Но стига за мен!

Нямам представа до колко души е стигнал „Ангелът”, но се надявам тези, които са го открили, да са усетили поне част от магията, която го създаде. И да са повярвали, че Ангелите съществуват.

Тук!

Сега!

Гневни!

Цинични!

Уплашени!

Порочни понякога… но Ангели.

Точно като всички нас! 

Революционер до революционера...

Брей, що революционер и борец за (лични) права имало из тоя пусти фейс!... Да се чуди човек в реалността къде е целия този въстанически кураж и устрем.

О, чакайте! Май знам къде е. Разликата между революция във фейса и революция в дела е точно една клавиатура! Непреодолима тоест. Точно толкова непреодолима, колкото да помислиш малко по-далеч от собствения си… онова там, точно в края на гръбначния стълб.

Но пък е забавно как всеки се е взел за новия Гарибалди. Опа! Съжалявам! Раковски. Че Гарибалди – много про-западняшко звучи, пък ние нали… такова…

Абе все тая! Просто си мисля как в ей такива ситуации правиш най-точната подборка на хората, които искаш близо до себе си, и на тези, които искаш минимум на една галактика разстояние. 

Един асоциален темерут в социалната мрежа

Фейсбук е социална мрежа – това е ясно. Поне за такава се представя. Признавам си, аз никога не съм го възприемала така, може би защото в извънработно време съм само с една идея по-социална от Дарт Вейдър. Тоест последното, което искам, е да си пиша с някого за времето навън.

Това обаче явно не отказва някои особено социални типове – любители на екстремни спортове като „Я да ѝ пиша на тази, та да убием малко време!”

Противно на очакванията, рядко съм груба с непознати. Просто не отговарям. Да, бе – знам, че и това не е особено мило, ама все е по-приемливо от алтернативите, които ми се въртят в главата понякога.

Та! Да обобщим! Освен ако не сме замръквали и осъмвали заедно, отговарям само ако е служебно, свързано с пари и/или ако след дежурното „Здравей(те)!” директно напишете какво точно ви е накарало да ми отделите от времето си и защо аз да отделям от своето такова. По възможност – грамотно. Неграмотността изкарва на повърхността една много нелицеприятна моя версия.

Разбира се, ентусиасти не липсват. Някои дори са упорити, което с времето от досадно става някак мило и дори забавно. Та с един такъв господин водим следната кореспонденция!

ТОЙ:

SEP 14 AT 9:13 AM

„Здрасти!”

Викам си "Слава тебе, Господи, че не започна със "zdr kvo pr", че иначе не знам каква злина щях да сътворя!".

SEP 16 AT 10:02 AM

„Здрасти!”

SEP 17 AT 8:19 AM

„Здрасти!”

SEP 18 AT 7:32 AM

„Здрасти!”

Аз мълча като партизанин на разпит (все пак съм от село Макреш и то по майчина линия!) и мислено се обзалагам кога ще му мине меракът.

Та продължава ТОЙ:

SEP 20 AT 10:22 AM

„Добро утро!”

Вече е въпрос на чест кой от двама ни ще издържи по-дълго. Като игра на „вълчи поглед” един вид.

SEP 22 AT 7:27 AM

„Здрасти!”

SEP 24 AT 7:49 AM

„Здрасти! Как си?”

Мисля си, напредваме в комуникацията явно, щом вече минахме на „ти”! Да видим докъде ще я докараме!

SEP 27 AT 8:11 AM

„Добро утро!”

SEP 28 AT 9:03 AM

„Добро утро!”

SEP 30 AT 7:52 AM

„Здрасти!”

И така – до 2 октомври, когато…

OCT 2 AT 11:03 AM

„Не пишеш!”

Ей тука вече едва устоях на изкушението да върна едно „А, добрутру!”.

Според фитнес-гривната ми...

Според фитнес-гривната ми не стига, че спя почти двойно по-малко, отколкото ми се иска, ами е и не особено качествено. Демек, спала съм тая нощ със съня на гърмян заек, дето очаква всеки момент пак да го гърмят. В моя случай – очаква всеки момент алармата да звънне, за да водя Престолонаследник №1 на училище. И като си ни знам и двамата, че в 7:00 сутринта сме бодри като мечки в януарски спеч…