Гласът на Бога

 

Днес стават 7 години, откакто Джоко Росич – човекът с гласа на Бога, си отиде. Тоя глас, който не по слуха, а по душата ти задълбаеше ли, оставяше следи, все едно какво казва. Джоко Росич не говореше – той татуираше завета си във всеки, който имаше късмета да чуе неповторимия му тембър.

Аз не вярвам много в/на Бог, но на него му вярвах. Вярвах, че някога, в древни времена, пак тоя глас е диктувал скрижалите на старателно записващия си Моисей. Отвореше ли си устата, все едно същия тоя Бог, в когото не вярвам, се изправяше пред мен и казваше: „Деца, внимавайте какво правите със себе си, защото вчера, някъде около два следобед, бях на вашите години!”

И тоя човек, дето все си мислиш, че не можеш да го стигнеш, ако ще срещу него да тичаш, той за себе си казваше, че не може да стигне… баща си. Оня сръбски учител, дето през Втората световна война няколко пъти е разжалван в чин, защото по време на атака не залягал пред вражеските куршуми и давал „лош пример” на бойците си.

А мама… Тя е легенда, мама… Мама, която му дава първия урок по патриотизъм, докато обяснява защо врабчетата не напускат родното клонче, независимо колко студено, гладно и трудно е тук на моменти. „Имаме нужда не от патриотизъм от типа „ние, сърбите и ние, българите”, а от патриотизъм като понятие, като усещане, като дълг към родината. Като проклятие за всички, които са си отишли…”

Проклятие не за тия, които потърсиха спасение отвъд граница, а за ония, които са си отишли с душите си. Вътре в себе си са абдикирали от отговорност към род и родина.

И гледаш го, слушаш го, пък се чудиш България ли да обичаш, защото той я обичаше, Сърбия ли, защото огъня в кръвта му беше запален някъде там… И после пак се сещаш за урока по патриотизъм на майка му, а Джоко някак кротко ти обяснява от едно интервю на Валерия Велева: „Аз съм сърбин, много обичам Сърбия, преживял съм тежките ѝ години, но ужасно много обичам България!... Един път… точно, когато бяха започнали бомбардировките над Сърбия, написах статия, която беше озаглавена „Имам един щурав блян.“ Това беше моето отношение към войната. А щурият ми блян беше – моят внук, който е в българската армия, и моят племенник, сина на брат ми, който е в сръбската армия, да ги видя двамата не като роднини, а като войници да седят на една маса и да си пият ракията.”

Май така и не видя бляна си осъществен, което сигурно беше и част от причините за оная скърцаща тъга в гласа му. Много тъга имаше в гласа му! Такава една пълнокръвна, укротена, но коварно дълбока, повличаща тъга… От оная, дето вместо да те срине, кипва всичко в тебе, държи те буден и те пробива отвътре. Кара те да искаш да я впрегнеш на работа и да вдигаш планини. Бута те напред, независимо колко си капнал, и съска: „Мърдай и не ми се разкисвай, че още много има!”. Не случайно все пълководци и самотни бойци играеше. То как да изиграе друго, като не му е в душата!

Когато си Джоко Росич, имаш много причини да си тъжен, „…но пък тъгата е най-красивото, най-градивното свойство на душата. Я се сети за едно велико нещо, дето е направено в радост! Било книга, текст, картина. Тъгата е велико състояние!” Той май беше много тъжен човек, защото много и все велики неща направи.

Джоко беше голям актьор – две мнения няма, но преди всичко беше Мъж с главно М. Мъж от една особена, рядка порода, дето хем подчинява жената, хем кралица я прави. Мъж по душа, по кураж, по воля, по отношение – не само към жените, а към всичко. Защото мъжкото не е само спрямо жените и по-слабите – то е начин на живот, светоглед, а не онова другото, дето е само жалко и шумно, но празно като продънена лейка. И няма нищо общо с натрапчивото мъжкарство, с демонстрациите, с пуешкото надуване. Мъжкото е кротко и търпеливо, но силно. То топли вечер с тялото си леглото на сина си в най-студената зима на войната и повлича в мигове на изпитание, точно като оня сръбски учител, който не залягал пред куршумите и давал лош пример. Ей такива лоши примери дано повече има, че нуждата от тях е осезаема, особено днес!

Много можете да научите за мъжкото от Джоко Росич, момчета! Нищо, че него вече го няма сред живите. Достатъчно е останало, за да почерпите пример и философия…

И се постегнете малко в кръста, че с тия смъкнати панталони трудно се възсяда кон! А светът е огромен. Знаете ли с колко много жени не сте били?...