Всички сме "о.з. "! Честит празник!

„… Те, българите, които никога не се съмняваха в победата си и на които се учудваше светът…

Това е народът, който преди тебе имаше всичко, което е пожелавал; народ, в който този е придобивал титли, който е купувал благородството си с кръвта на неприятеля, в който бойното поле прославя рода, понеже у тях се смята без колебание за по-благороден оня, чието оръжие е било повече окървавено в сражение. Те са народ, комуто преди битката с тебе, не се е случвало да срещне противник, който да му устои, и народ, който дълго време е водел войните си само с набези. По-рано те вярваха, че светът е открит за тях”

Из „Похвално слово за Теодорих” – Магнус Феликс Енодий, 506 г.

Не знам дали сте чували за паметника на Скърбящия воин във Видин. Най-тъжния паметник!

Идеята за него се появява след края на братоубийствената Сръбско-българска война от 1885 г. Сама по себе си историята на паметника е епична. Той представлява фигурата на млад воин върху пиедестал-костница, полулегнал, гологлав, наведен над пушката си, подпрян на една ръка. Същата пушка, с която вероятно е стрелял срещу други като себе си. Млади, невинни, хвърлени на смърт в името на нечий чужд интерес и политическа амбиция. Погледнеш ли го, няма как да не се замислиш за много неща.

През 1919 година Видин е посетен от английския журналист Берлайн, който пише, виждайки монумента:

„България има един паметник на победите, какъвто никъде в просветена Европа няма. Умиращият гренадир, макар и победител, съжалява за братоубийствената война със сърбите. На това себеотрицание само българинът е способен…”

Днес е 6 май. Денят на Българската армия! Денят на храбростта, който се чества още от 1880 г. – откакто съществува съвременната българска армия, две години след Освобождението.

Не, не се подсмихвайте тарикатски! Не ми въздишайте „Каква армия, бе?! Армия не е останала!” Армия имаме. Нямаме казарма – да. За добро или за лошо, отмениха я. Няма да изказвам мнение по темата – каквото и да е, ще подразни някого, а не това е целта в момента. Но армия имаме. Имаме единствената армия в света, която няма изгубен боен флаг в битка. Имаме армия, която не е позволила бойно знаме да попадне в чужд музей. Армия, пред която обаче много по-могъщи армии са свеждали знамена – не от страх, но в знак на почит.

Със свалени знамена офицерите от Британския почетен легион отдават почит на генерал Владимир Вазов през 1936 г. в сърцето на Великобритания – Лондон. Генерал Вазов, ако не знаете, ръководи българските военни части по време на боевете от септември 1918 г., известни днес като Дойранската епопея. Той се изправя срещу три английски и две френски дивизии, една тежка гръцка артилерийска бригада и един гръцки конен полк. „Трябва да победим или да умрем – друг избор няма!”, казва тогава генералът на своите войници. И те побеждават.

А англичаните през 1936 година канят този, който ги е победил, да участва в конгрес на Британския легион във връзка с честванията за победата на британската армия в Първата световна война. В чест на генерала, който ги е разбил при Дойран, те устройват грандиозен парад. Когато генерал Вазов минава по лондонските улици, командващият фелдмаршал лорд Милн, пряк противник на генерал Владимир Вазов по време на Първата световна война, заповядва на своите три хиляди офицери от кралската армия, флота и ВВС, на ветераните от световната война, носещи двеста бойни флага:

„За почест! Мирно! Свалете знамената! Минава генерал Вазов – победителят при Дойран!”

Не го осъзнавате, нали? Не осъзнавате какво е великата британска империя, една от световните сили, да сведе глава пред един български генерал.

Имаме армия, която не заслужава вашето пренебрежение.

Да, имаме я! Все още. Там, където свършват шегите и започва истински важното. Не, не войната. Ако мислите, че армията е само за война, значи нищо не знаете. Армията е за да НЯМА война. Или ако възникне, да я изнесе на свой гръб, докато вие се спасявате. Армията е, за да знаете, че има кой утре да спечели вашите битки в един свят, който не е спирал да воюва. Да, ако не знаете, някъде през ХVІІІ век, ако не бъркам, е била последната година, в която нито една държава в света не е воювала с никого. Светът обича да воюва, за съжаление, особено напоследък.

България може би е забравила да се гордее. Може би и има защо през повечето време. Благодарение на овластени глупаци твърде често тя бива поставяна на колене в мирно време. Вътрешни врагове ни ядат нас, за съжаление – външните ни отдават чест. Но едно от нещата, с които трябва и сме длъжни да се гордеем, е българския войник. Може би не армията като цяло, а войникът. Незнайният. Безименният. Онзи, който скърби за противника, срещу когото е стрелял. Онзи, който знае, че отсреща стои същият той – млад, уплашен, употребен, но с дълг зад гърба си. Защото е войник, положил е клетва – пред държава, народ, семейство и съвест.

Дълг!

Непонятна, трудна дума. Тежка. Натоварена със смисъл от време оно, от преди демокрации, комунизъм, капитализъм. Извън политики и рамки. Дългът е онова, което остава, когато нищо друго не може да те вдигне. Дългът е онова, заради което си струва да удариш, когато всичко друго е олекнало откъм смисъл.

Помните ли Джоко Росич? Сърбинът, по-българин от българите! Онзи същият, който нито веднъж не спомена, че български войници са носели на щик набучени сръбски деца по време на нахлуването в Недичева Сърбия през 1942-1944 г. Онзи, който се превъплъти в най-достойните наши пълководци на филмовия екран, а и не само, а не беше длъжен. Онзи, който ви припомни какво е да си българин когато най-много бяхте забравили…

Помните ли го, докато рецитираше:

„Аз съм отломка, но не от една българска мечта, а от една българска илюзия. Илюзията, че с кръвта и храбростта си можем да изкупим глупостта на властниците си. Двеста хиляди мъже оставиха костите си, за да сбъднат илюзиите им. Тука на Балканите не си сбъдваме мечтите, ами си ги давим. Давим си ги в кръв. И само който види тая кръв, знае, че годините немат значение. И държавите немат – човеците са важни. Като легнеш у окопа, всички наедно ги ядат въшките – и сърбите, и българите, и шиптарете… Турците и евреите – и тех. Нема Рамазан, нема Шабат – за въшките все е Курбан Байрам. Туй ще рече, че кръвта е една и съща. Нема важно на кой се бог кланяш.”

Идваше ли ви да грабнете оръжието, докато слушахте оня негов глас, сякаш изваден от гърлото на самия Бог?

Чувствахте ли се по-силни, по-потребни, по-значими?...

Е, това празнуваме днес! Не пагона, а чувството за принадлежност. Принадлежност към нещо много по-голямо, по-значимо от отделния човек. Принадлежност към народ, нация и кауза. Принадлежност към дълг. Принадлежност към армия, която не знае загубен флаг.

Няма мъже, няма жени – всички сме част от това!

Всички сме „о.з.”!

Днес празнуваме всички.

И ако утре светът се обърне срещу нас, някъде там – начело – ще застане един друг Джоко Росич, един друг генерал Вазов, един друг български офицер, който няма да е филмов герой, а реален до болка, до страх, до изнемога… може би уплашен, може би уморен до смърт… и ще издаде командата:

„Момчета, зад нас е България. Напред!”

Честит празник на БЪЛГАРСКАТА АРМИЯ!

Дано не се налага всички ние да ставаме част от нея!