"The Bridge" на десет години

Гледам ги и си мисля…

За повечето от тях това вероятно е първото подобно преживяване. Най-близкото нещо до някогашния… нашия „Уудсток”, което ще имат. Най-близкото нещо до „Moscow Music Peace” – „руският Уудсток”, който през август `89-та насред стадион „Лужники” (тогава все още „Ленин”) подписа смъртната присъда на Берлинската стена с музика. (И то каква музика, човече!!!...)

А дори не осъзнават каква сила притежават...

Вероятно няма да я осъзнаят, докато не я изгубят. Загубата ѝ е осезаема – не самата тя!

Тази година под сянката на крепостта „Баба Вида” във Видин от 13-ти до 21-и юли за десети пореден път се провежда младежкият фестивал на изкуствата „The Bridge”. Така се случи, че къде служебно, къде от интерес се озовах на откриването му. Съдба! Същата коварна кучка, която от време на време буквално те изритва в дълбокото на такива едни моменти, просто за да ти даде урок или да ти припомни кой си. Или кой си бил преди битовизмите да загладят острите ръбове на младостта ти.

Младостта винаги е ръбата. Нахална. Неприкрита. Дива. Скърцаща от страст. Съскаща като искра. Натрапчива и пъстра. Шумна като циганска сватба…

Като младежки фестивал!

Като „The Bridge”!

Нямам представа какво са им стрували на организаторите тези десет години. Нямам представа и… защо Видин.

Всъщност имам, но това не е нещо, което мога да обясня – трябва да се почувства. Видин като цяло не подлежи на описание и категоризация, не става за обичане на думи. Той трябва да бъде почувстван. Това или се получава, или не, а при хората, избрали го за дом на „The Bridge”, явно се е получило и е довело до трайни… последствия. И мога само да стискам палци ентусиазмът им да е зарáзен. Зарáзен като Ебола!

„The Bridge” - излиза по прости сметки – е построил моста на Видин към света доста преди „Дунав мост 2 – Нова Европа” да онагледи тази връзка, ако не с целия свят, то поне със Западна Европа. И докато гледах тази млада, рошава, ентусиазирана, неопитомена орда от млади хора, си мислех дали пък техният „мост” всъщност не е истински важният.

По него няма да минават хора и автомобили, но ще минава идеи. Идеи, може би зародили се по време на някоя от двадесет и няколкото работилници. Идеи за кино, музика, танци, спорт, рисуване, архитектура… готварство дори… (Защото нали… Храната прави борбата все пак…)

Признавам си, това лято за пръв път посетих фестивала, въпреки че миналата година основният виновник за него – Михаил Стефанов – беше първият от хората, които поканихме в библиотеката в рамките на инициативата „Видински особи”. Попадайки там, осъзнах защо толкова дълго съм отлагала това посещение.

Защото там щях да се сетя за собственото си, по-младо с поне двайсет и пет години АЗ. Но не онова, което бях, а това, което трябваше да бъда. Което ми се искаше да бъда! Защото щях да се сетя за куп неща, за които съжалявам. За куп възможности, които съм пропуснала. За куп думи, които не съм казала. За онези, неща, които нощем не ни дават мира и ни държат будни. Не само мен – всеки!

Абе… щях да се сетя за живота, който ми се искаше да бях изживяла. Не че нямах своя такъв, но искам още поне един. Поне още една младост като тяхната.

Докато ги гледах и слушах, нямаше как да не си дам сметка колко много носталгия има в този род фестивали за хората като мен – взели живота си в ръце, дето се вика. Взели го, но не доизживели го малко или много. Защото младостта никога не стига – да си го признаем! Все има нещо, което не си довършил, дявол да го вземе! И след години, когато попаднеш на подобно събитие, няма как да не усетиш нещо много, много… сладко… носталгично… Някаква „жалба по младост”, както пееше навремето великият Тодор Колев… (Велика песен!...)

За малко повече от час отново бях на седемнайсет или там някъде.

За малко повече от час отново бях сигурна, че светът го има само заради мен… и другите като мен.

За малко повече от час отново бях готова да разцепя Вселената като порцеланова чинийка.

А, да. Оказа се, че за малко повече от час бях гост и на рожден ден – рожденият ден на Неделя във вторник! Безкрайно сладък момент всъщност. Които са били там, се сещат за какво иде реч.

Не съжалявам, че отидох – да не ме разберете погрешно!

За малко повече от час успях да си спомня години. Спомних си други едни, пак толкова престъпно млади хора, които съм познавала. Спомних си как вярвах, че ако поискам, мога да променя не просто света, а Вселената. И можех! Наистина можех, мамка му! Могат го и тези днес – стига само да поискат. Защото младостта им е сила, пред която нищо и никой не може да устои. Тя е тотална липса на рамки, категории и класификации. Младостта им е унищожителна!

Дали го осъзнават?

Едва ли.

Ще го осъзнаят обаче. Може би когато започне да им се изплъзва, както казах. А може би точно навреме, за да впрегнат тази младост и придружаващите я „странични ефекти” в някакъв креативен бяс, в съзидателна спортна злоба, в неистово желание да оставят следа.

Не всичко чух от онова, което се каза на сцената. Понякога то беше заглушавано от собствените ми мисли и онова, което аз исках да им кажа, а то е:

Бъдете млади! Бъдете неудобни! Бъдете различни! Бъдете неописуеми! Бъдете шумни, дразнещи, извън стандартите и нормите! Бъдете коректива на тези като мен, които малко или много сме забравили какво е! Разбийте рамките! Взривете клишетата! Мечтайте! Създавайте! Искайте! Вярвайте! Подлагайте на съмнение! Бъдете емоционални! Постарайте се да запазите колкото е възможно по-дълго страстта, с която днес тепърва се втурвате в живота! В края на краищата вие ще живеете тук, докато дойдат следващите като вас, които ще поемат щафетата. Пътувайте! Спасявайте! Вбесявайте! Изследвайте!... Спасявайте китовете! Пейте песни! Пишете книги! Нахранете Африка! Дълбайте Космоса! Запазете ледниците на Антарктида! Отрийте лекарство против СПИН! Разконспирирайте тайната на безсмъртието!

Протестирайте!

Сринете системата, ако го намерите за необходимо!...

Пренапишете правилата на живота!

Можете го!!!

Направете света такъв, какъвто го искате… или поне едно парченце от него! Видин например – защо не?!...

Би било достатъчно.

Ние – тези, които бяхме тук преди вас – направихме каквото можахме. Сега е ваш ред!