Другарска среща + 25 години

…Един неразделен клас

с общи тревоги и мечти,

чертаеше своя път

и вярвахме всички, до един,

че ни чакат само празници…

През май `94-та завърших гимназия с едно смътно обещание към себе си: „Никога вече!”. Училището не беше от най-готините ми периоди поради ред причини или поне така си мислех тогава. Сега, след 25 години, мъж, две деца, +28 килограма и още няколко придобивки във времето може би не бих го твърдяла с такава категоричност. Даже съвсем не бих. Има и по-зле от гимназията, но това го осъзнаваш винаги със закъснение. Житейски закон!

Е, събрахме се след 25 години. Не всички, разбира се. Ние в часа на класния не можехме да се съберем всичките, та сега ли! Но „обичайните заподозрени” общо взето се появиха, с някои забележими изключения, някои от които се включиха все пак благодарение на месинджър.

Отношението ми към другарските срещи облече в думи големият ми син точно сутринта преди тази: „Мамо, а ти возила ли си се на динозавър, когато беше малка?” Никога не съм сигурна дали искам и съм готова да се сблъскам с времето, но пък фактът, че времето продължава да оставя отпечатъците си по нас, означава, че все още сме от правилната страна на тревата, ако разбирате какво имам предвид. Което самó по себе си е добро постижение. 25 години са това, ей! Не е майтап работа!

Между другото, понякога ми се струва, че съм се возила на динозавър. Честно! Та затова, просто за всеки случай, преди срещата се постарах да поизлъскам малко пораженията от последния четвърт век. То е ясно, че няма как да залича 28-те килограма отгоре, ама поне малко ярък лак за нокти, парфюм, елегантна обувка, това-онова… Абе като за среща със старо гадже малко. Хем си знаеш, че от това нищо няма да излезе, хем някакъв гъдел те гони…

Срещите на випуска понякога са си сериозно предизвикателство. Когато не си сигурен дали си стигнал там, където си искал да бъдеш след 25 години например. Но сигурно никой не е съвсем сигурен, освен ако не е на някакви много яки транквиланти. Истината е, че ако отиваш на такива срещи с идеята да се сравняваш с останалите, това не е твоето място. Най-малкото защото винаги ще има някой по-успешен от теб, някой, който ще е успял да живее живота, който си искал за себе си.

Отидох с любопитство. Докъде ли сме стигнали?... Благодарение на Facebook, за повечето знам в най-общи линии, но винаги има изненади, в което е и чара на този род мероприятия, стига да си ОК с чуждия успех. Слава Богу, благодарение на няколко предишни подобни срещи повечето вече се разпознаваме като се видим, макар да имаше и моменти, в които губехме ума и дума от шока пред нечия драстична трансформация. Да се запознаваш наново с някой съученик си е малко конфуз, но се налага понякога. Обаче като се има предвид, че ми се е налагало с един доста по-скорошен познат да се запознавам четири пъти в рамките на две години, можете да си представите какво постижение е, че все още разпознавам повечето си съученици.

Както казах, отидох с любопитство. Тръгнах си с топлина. И този път бях сигурна, че топлината не е от водката (бях с колата и нямаше опция за „твърдо гориво”). Значи… от хората си е. Някъде през последните трийсетина години съм започнала да ги обичам тези типове, при това без дори да съм срещала някои от тях след съмнителното удоволствие на абитуриентския бал. Даже не без известна доза изумление установих, че май сме станали по-яки от преди 25 години. Различни – дори повече от преди – но наистина мега-яки! На по 40 и няколко години вече сме намерили своето си място в живота и необходимостта от себедоказване, от конкуренция, от преследване на нещо си там е останала в по-голямата си част назад във времето.

Да си на тази точно възраст – в началото на 40-те – се оказа шаренко и забавно, малко като в психодиспансер. Или като в оня виц: „Четиридесет години е прекрасна възраст – едната приятелка стана баба, другата излезе в майчинство, а третата все още очаква принца.” Та и ние така – повечето с деца на възраст от 1 до 21 години. Баби засега нямаме помежду си, но е тука-тука работата и до следващата среща най-вероятно и това ще ни сполети. Влюбени, разлюбени, малко или повече побелели, повечето и понапухкавели… Стандартните неща нали.

И все пак по-добри версии на себе си, завзели почти всички възможни места в живота. Имаме си две акушерки в класа – отдадени на работата си, успяващи всеки път да заличат в очите ми всичко лошо, което чувам и чета за тяхното поприще. Имаме си социален работник – нахъсана, мотивирана и дръзка дама, която не помня да съм виждала без усмивка на лицето. Имаме си кмет, полицай, военен, банков служител, сладкар и какви ли още не. И библиотекарка, бивша шивачка в мое скромно лице. Имаме си и емигранти, разбира се.

И всички бяхме на приятно добро ниво. Не чак като за абитуриентския бал, където май бяхме по-скоро орда накипрени неузрели хърбели, но като за яка вечер с готина компания.

Този път готината компания включваше и три от учителките ни. Нали все пак благодарение на тях и другите като тях от нас излязоха сравнително добри хора и няма фрапиращи провали. Да, вярвам, че е благодарение на тях до голяма степен. Само те си знаят какво им е струвало да ни изтърпят три години, докато ни избутат до диплома. Аз лично подозирам – затова и навремето категорично отказах да ставам учителка. Нищо лично, ама нямам нерви за тази работа. Все още си ги спомням като вчера.

Г-жа Перчинска – лека ѝ пръст! – която така ни хвърляше в дълбокото на историята, че даже и след звънеца никой не помръдваше да излезе от стаята; г-жа Кочанова, която запали в мен страстта към литературата и писането с кротката си усмивка, елегантен вкус и деликатен усет за хората и благодарение на която повечето от нас успяха да стигнат до университет; г-жа Славчева, която колкото е дребничка, толкова пука от енергия като високоволтова искрица ток в часовете по биология; г-жа Тодорова по математика, в чиито часове – признавам си! – влизах със сърце в петите и стомаха в гърлото и преживявах по един микроинфаркт всеки път, когато кажеше: Затворете учебниците и извадете по един двоен лист!”; г-н Русинов, който не знам на кой край на света го запиля живота, но го помня в центъра на купона по време на едно паметно зелено училище; г-жа Борисова, която правеше и невъзможното, за да натъпче в главите ни поне химическата формула за водата, ако не друго; г-жа Димитрова по руски език, благодарение на която все още знам наизуст поне едно стихотворение на Есенин в оригинал; г-жа Кокоранова, която геройски изтърпя да ни е класен ръководител до завършването, за което трябваше най-малкото парична награда някаква да ѝ връчат за проявен безпримерен стоицизъм или нещо такова…

Нашите учители бяха такива в пълния смисъл на думата, защото може и да не ни научиха да рецитираме наизуст „На прощаване”, нито пък да възпроизведем на прима виста Питагоровата теорема, не ни татуираха в мозъка годината на битката при Ахелой, но ни научиха на най-важното – да мислим, да подлагаме на съмнение и анализ, да търсим, да сме любопитни.

Та, както казах… 25 години!

25 години, дето така и не ги усещаш кога минаха, а преди толкова време ти се е струвало, че имаш цялото време на света. 25 години, които ти се стоварват с цялата си тежест само по този род срещи. 25 години – уж нищо и никакъв брой, обаче измерени в деца, работа, тревоги, радости, страхове, болести, успехи и падения са си стряскащо много. Не ми се мисли, когато дойде време да се събираме за 50-годишния юбилей на Випуск `94! А то – ей го къде е!