До Белград и назад

На 11 май е денят на българския библиотекар. Не го знаехте, нали? А че е денят и на Кирил и Методий? М?... Не, не е 24 май. 11-ти е.

Както и да е!

Като част от въпросното съсловие и послучай празника, на 12 май рано-рано сутринта се озовах с още двадесетина колеги в един автобус на път за Белград, Сърбия. И ако ще питате защо пък натам… ми що пък не?

Още щом видях шофьора на автобуса, ми стана ясно, че няма да мине без ситуационни комедийни елементи. Миналото лято същият беше зад волана на леко хаотичното препускане през Румъния, което си устроих по време на един локален библейски потоп. Викам си: „Няма начин и този път да се разминем! Всеки друг – да, не и аз”, ако правилно ме разбирате.

Не знам дали не трябваше да предупредя поне колегите.

И… познах!

При миналогодишното пътуване едва не се издавихме на отиване. Тази година – същата работа, само че на връщане. Подозирам, че трета екскурзия с Краси като шофьор няма да видя. Бих го разбрала, ако започне да проверява списъците с групи, които трябва да вози, в случай, че аз някак си пак попадна в някоя. Знам, че има хора, които просто си носят лош късмет един на друг – явно ние с Краси сме някаква такава комбинация, предизвикваща мини библейско бедствие всеки път, когато се окаже в един и същ автобус. Може даже като държавна политика да го въведат, защото Румъния едва се отводни миналото лято, сега за Сърбия още не знам как се възстановява, ама чух, че се радвали на майски сняг даже.

Всъщност той вероятно е единствения човек в света, който може да се похвали, че с шофьорска категория D поне два пъти успешно е карал подводница в екстремални условия.

И така, представете си един автобус, пълен на 80 % с жени, който трябва да мине около 300 километра, в това число и една митница! Сега осъзнавате ли мълчаливия героизъм на шофьора ни Краси? Аз на негово място щях да съм в лудницата или в затвора. Или в лудницата на затвора, ако има такава.

Минахме някак си българската митница, но преди да стигнем до сръбската направиха грешката да ни изтърват, уж само до тоалетната. Половин час щъкане на 50 души наоколо. Едни да пишкат, други да пушат, трети да се заровят из детелинките наоколо в търсене на четирилистни такива. Сигурно далаверата е двойна, ако се сдобиеш с такава на митницата – не знам.

Резултатът – час време минаване на ГКПП-то при условие, че пред нас нямаше никакви други коли.

На гишето за леки автомобили междувременно сърбите почти съблякоха по гащи за проверка семейство французи. Мисля, че беше заради озверелия пинчер, с който пътуваха, или просто не харесват французите.

Хотелът в Белград беше екстра, с направо приказен фонтан току пред входа, който уж трябваше в полунощ и да „запее”, но вместо това просто заспа, само дето всеки път в асансьора получавах пристъпи на непреодолимо желание да троша. По микрофона някаква електронна кифла не спира да дрънка с топлата емоционалност на компютър „Правец”:

-     Врáта се отвараjу!... Врáта се затвараjу!... Треħи спрат!... Врáта се отвараjу!... Врáта се затвараjу!... Ниво нула!... Врáта се отвараjу!...

Не съм идиот, мога да намеря логично обяснение, но това не го прави по-малко влудяващо.

И така – безкрай. Врáта се отвараjу и затвараjу до полудяване, денонощно и непрекъснато. Някъде след двадесетото „Врáта се отвараjу/затвараjу!” вече започна да ме избива на насилие. По-зле беше от китайско мъчение! Подобни емоции будят у възрастните тригодишните деца след 1683-то „защо” за деня, само дето в случая нямаш причина да стискаш зъби, освен евентуално мисълта за щетите, които ще трябва да покриваш, ако изтървеш юздите на самоконтрола.

Но иначе хотелът наистина беше приличен. Достатъчно удобен за някоя и друга нощувка, не достатъчно да не ти се прииска в един момент да си се прибереш вкъщи, в личната кочинка, при твоите си причини да полудяваш бавно и безвъзвратно.

В Белград за няколко часа препуснахме през няколко от местните забележителности. Например новата църква „Св. Сава”, която е с амбицията да стане най-голяма на Балканите.

Много впечатляваща! И като знам нашите пък претенции по повод размерите на „Александър Невски”, все повече се убеждавам, че няма сърби, няма българи – по душа всички малко или много сме си македонци.

Калемегдан – мно-о-ого красиво местенце! Не само заради гледката към Сава и Дунав, но и заради старанието да го направят едновременно място за атракции и място за релакс. Някак си са успели.

Две сгради на бивши министерства, все още с автентичните поражения от натовските бомбардировки през `90-те. Гледаш ги и някак си не успяваш да си представиш, че в този над двумилионен вече град са падали бомби само преди няколко години. Не можеш да си представиш какво е. Не искаш. Войната е нещо, което умът не може да си представи – може само да преживее някак си, ако няма друг избор.

И… да. Много ремонти. Ма много! Не заради НАТО обаче. Та ако си мислите, че само нашия „Граф Игнатиев” прилича на бомбардиран от съюзническите сили… ами не сте познали. В Белград е същото. С тази разлика, че не чух някой да мрънка. Само няколко души ни се извиниха за неудобството, но подчертаха, че е за хубаво и „ако дойдете догодина…”.

И в Народната библиотека на Сърбия бяхме. За около час видях бъдещето на библиотеките и може би ще разочаровам някого, но то е светло и красиво. И има вкус на най-вкусната мока, която можете да си представите. И е pet friendly.

Видях и суперготини библиотекари, в това число жени. Да не си помислите нещо!... Езиковата бариера, доколкото такава има изобщо между Сърбия и българския Северозапад, където Лепа Брена и днес събира по 30 000 души, беше по-скоро повод за смях, отколкото за конфуз. Оказа се обаче, че на сърбите някои български думи ми е много по-лесно да ги обясня на английски. Например „обаче”. Шефката ми пък има доста интересна история покрай думата „карам”, след която всички вече знаем, че да я използваш в Сърбия е най-малкото неприлично, а при определени обстоятелства може и да ти заработи някой и друг шамар.

Музеят на Никола Тесла… Знаехте ли, че е събрин? Признавам си, аз не. Те пък не знаят, че той се е преродил у нас в лицето на фолк-певец на име Милко Калайджиев. Мога да приложа дори снимков материал, ако е необходимо. Предстои историята да каже дали далаверата в исторически план е била за тях или за нас.

Къщата на Цеца Величкович брои ли се за забележителност? Е, видяхме я по някое време. Не е Невърленд, но определено се забелязва.

Затова пък стадионите на „Црвена звезда” и „Партизан” няма как да ги пропусне човек. Нито фактът, че пешеходните зони ги чистят… с прахосмукачка! Не знам за вас, но аз бях ужа-а-асно впечатлена!

И черешката на коктейла – групово посещение на Посолството на България в Белград. Да, бе, знам какво ще кажете. Аз обаче уважавам институциите. Така са ме учили. Освен това посланикът ни и екипът му ни посрещнаха толкова мило, а не бяха длъжни, че просто няма как да не ми остане мил спомен. Все пак вие в колко посолства сте били на чаша вино с посланик? А аз бях. Така де – ние бяхме.

Само дето по време на цялата тази културна програма се налагаше да влизаме и излизаме непрекъснато в и от хотела, което означава, че непрекъснато… сещате се: „Врáта се отвараjу!... Врáта се затвараjу!...” Към края на втория ден вече имах своя теория за стоицизма на сърбите през войната от края на `90-те. Който може да изтърпи години наред да работи на фона на „Врáта се отвараjу!... Врáта се затвараjу!...”, значи може да понесе всичко!

Както вече казах, на прибиране щяхме да се издавим на магистралата от Белград до Парачин. Обаче да не си помислите, че недоволствам! Дори напротив. Само благодарение на потопа стигнахме до ГКПП-то в рамките на деня, защото никой не се обади, че при тези условия му се пуши, пишка, пие кафе, иска да търси детелинки и т.н. Чак малко преди митницата природата се смили над озверелите ни спътници пушачи и дъждът спря, колкото да не щурмуват границата като в някакъв зомби-апокалипсис, инспириран от никотинов глад. Ако имах някакви пари у себе си, сигурно щях да се опитам да подкупя Краси дори сега да не отваря вратата, но…

А когато бариерата се вдигна, пропускайки ни в родината, почти чух някъде в главата ми онази хотелиерска инквизиторка да отбелязва с типичната си ведра емоционалност краят на малката ни сръбска история:

-          Врáта се затвараjу!...